Серхио Хартман - Корабокрушенец на себе си

— Извинявай. Искам да изляза от това място.

— Да излезеш ли? — каза тялото и се изсмя обидно. — От тук се излиза само мъртъв.

Беше потвърждение на това, което бях започнал да подозирам: бях попаднал в капан, който действаше ефикасно, за да ме остави откъм неправилната страна.

— Все пак съм току-що прехвърлен — отбелязах. — Дойдох да се простя с бившето ми тяло — опитах се да хвана с ръце умиращия, но той ме отбягна, сякаш за да се пошегува с мен. Когато отново ме заговори, вече знаех, че не е същият — някой друг бе заел мястото му. Играта бе започнала да възбужда интерес в осъдените.

— Моят прехвърлен не дойде, за да се сбогува с мен. Нещастник. Да ме остави сам при тези болезнени обстоятелства…

— Моят пък подписа пълномощно, са което даваше право да ме инжектират с нещо, за да ускорят „работата“ — обади се друг саркастично.

Един разстроен вик провокира нови протести. Оплакванията и съжаленията възникваха във всеки ъгъл на склада; старите тела около мен умираха или симулираха, че умират, за да ме унижат.

— За какво служи домъкването му? — изви женски глас. — Да ни направи различни ли или да ни подобри в някакъв смисъл? Ако тази голяма кучка, каквато съм аз, бе пристигнала, за да се прости с мен…

— Щеше да се разкае! — допълни разстроен хор. Шкартираните теле се размърдаха в брезентовите си койки и от грапавата им тъкан се разнасяха дървено-прашни звуци на предсмъртно хъркане. Нарушената тишина обхващаше целия обем на склада и като че ли отразяваше слепия образ на смъртта — истинска, потвърдена и абсолютна, която не можеше да бъде заобиколена с изкуствени фокуси, като сменяне на обвивката.

— На къде да вървя? — помолих. — Не виждам изхода.

— Енергично напред — настоя предишното ми тяло. — И тъпчи всичко без погнуса, и без това всички ще умрат.

Хвърлих се яростно в сляпа атака, но реакцията на телата не се забави. Макар и да бе нелогично, вероятно ги бе обзел силен порив, който ги бе заставил да се надигнат от койките си и да ме обкръжат, като по този начин ми препречваха напредването. Започнах да чувствам натиска на нещо твърдо и металическо, което търсеше моята плът, както и яростта на чене, което се опитваше да захапе ръката ми. Изгубил всякаква сдържаност, аз вече със стиснати юмруци нанасях удари където попадне. Но беше безполезно: посоката към изхода беше закрита, обградена от телата без бъдеще, които се намираха в тъмнината.

От следващите ми няколко мигновения бяха останали само смътни спомени. Може би бях паднал, стъпкан от разярените тела и бях получил удар по главата. А може би не. Бе невъзможно да възстановя фактите, които бяха довели до сегашното ми положение. Единственото, което беше сигурно, бе събуждането ми в тъмнината и мълчанието на склада, тръбичките, с които бях свързан за да получавам захранващи организма ми вещества и стотиците шкартирани тела, които ме заобикаляха.

— Това беше единственият изход от ситуацията — произнисе отблизо съвсем познат глас, който звучеше някъде откъм гънките на сенките. — И бе гарантиран, дори и ако никоя от раните ти не беше смъртоносна…

— Не искам да ми съчувстваш — прекъснах фразата му. — Искам да си навън оттук, преди да е станало късно.

— Необходимо е да изясним някои неща — рече той.

— Няма какво да изясняваме — отвърнах. — Опасно е — можах да го видя едва сега: бяхме еднакви, разбира се, с едни е същи тела. — Имам само един въпрос. Първото ми тяло умря ли?

— Тук съм — отвърна дрезгав глас, изглежда, че той също се намираше някъде наблизо, откъм дясната ми страна.

— Тогава всичко в семейството е наред.

Седнах в койката и дадох знак на новото тяло, че се обръщам към него:

— Ще броя до десет, а когато завърша броенето, да си далече от това лайнарско място и да си живееш живота — нашият живот.

Той тръсна вироглаво глава. Разбрах, че капанът продължаваше да се поддържа и кой знае колко от нас щяхме да паднем в него, преди да разберем с каква хитрина бихме могли да го измамим.

— Изглежда, че този, който е написал края ни, се въздържа да измени някой от редовете му — каза оригиналното тяло и гласът му се издигна в околната атмосфера, пропита от загниване.

— Може би е бил някой древен грък — отвърнах иронично. — Някой любител, който е могъл да си представя нечия Съдба с главна буква.

— За какво говорите? — намеси се смутено новото ми тяло. — Подигравате ли ми се? Така ли се отплащате за моето съчувствие? Ще си остана тук, докато не получа някои отговори. И няма нужда да ви обяснявам защо…