Ярослав Хашек - Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Разрешете да доложа — чу се добродушният глас на Швейк, — аз попаднах в гарнизонния затвор, понеже ме намериха на улицата.

— Как така?

— Много просто, господин съдия. Примерно аз ще ви го обясня така. На нашата улица живееше един въглищар. Той имаше съвсем невинно двегодишно момченце, което веднъж отишло пеша от Винохради чак в Либен 113 113 Отдалечени пражки квартали. — Б.пр. , където един стражар го намерил да седи на тротоара. Стражарят отвел момченцето в участъка и то било затворено там, представяте ли си — двегодишното детенце. Момченцето било, както виждате, съвършено невинно и все пак го затворили. А даже и да е знаело да говори, то пак не би могло да обясни, ако биха го попитали защо е затворено. Случаят с мене е горе-долу същият. Мене също така ме намериха на улицата.

Проницателният поглед на съдия-следователя се плъзна по фигурата на Швейк и по лицето му, но се разби в него. Такова безразличие и невинност се излъчваха от цялото същество, което стоеше пред него, че Бернис започна да ходи нервно по канцеларията и ако не беше обещал на фелдкурата, че ще му изпрати Швейк, дявол знае как можеше да свърши цялата работа.

Най-после той спря отново при бюрото си.

— Слушайте — рече той на Швейк, който безразлично гледаше пред себе си, — ако се срещнем още веднъж, вие хубаво ще ме запомните. Отведете го!

Докато връщаха Швейк в № 16, съдията Бернис заповяда да извикат щабния тъмничар Славик.

— До второ нареждане — каза той лаконично — Швейк се изпраща на разпореждането на господин фелдкурата Кац. Да се приготвят документите за освобождаването му и двама души да го придружат до господин фелдкурата.

— Да му сложим ли пранги за из пътя, господин поручик?

Съдията удари с пестник по бюрото:

— Вие сте говедо. Не ви ли казах достатъчно ясно: да се приготвят документи за освобождаване.

И всичко, което се бе натрупало този ден в душата на съдия-следователя, капитан Линхарт и Швейк, се изля като пълноводна река върху щабния тъмничар. Съдията Бернис завърши с думите:

— А сега разбрахте ли какво короновано говедо сте?

Така собствено би трябвало да бъдат наричани само кралете и императорите, но дори и простият щабен тъмничар, некоронована глава, не остана доволен. Като излезе, той срита арестанта, който почистваше коридора.

Що се отнася до Швейк, у щабния тъмничар се затвърди убеждението, че той трябва да преспи в гарнизонния затвор поне още една нощ, за да разбере от сладостите му.

Нощта, прекарана в гарнизонния затвор, принадлежи винаги към милите спомени.

До № 16 бе карцерът, мрачна дупка, откъдето и тая нощ долиташе воят на някакъв войник, комуто фелдфебелът Ржепа, по заповед на щабния тъмничар, чупеше ребрата заради някакво дисциплинарно нарушение.

Когато воят притихна, в № 16 започна да се чува пукането на въшките, които попадаха между ноктите на затворниците през време на извършваната от тях оборка.

Над вратата, в една ниша на стената, газена лампа, снабдена с решетъчен предпазител, пръскаше мътна светлина и димеше. Миризмата на газ се смесваше с естествените изпарения на немитите човешки тела и с вонята от кофата, която винаги когато биваше използувана, разтваряше повърхността си, за да избълва нова вълна смрад в килията.

Лошото хранене затрудняваше процеса на храносмилането и повечето от затворниците страдаха от газове, които те изпущаха в нощната тишина, като придружаваха тия сигнали с най-различни шеги.

Откъм коридорите се чуваха отмерените крачки на часовите, от време на време шпионката на вратата се отваряше и през отвора надзърташе пазачът.

На средния нар някой разказваше с тих глас:

— Преди да се опитам да избягам и преди да ме сложат тук при вас, аз бях в № 12. Там са ония, по-леките де. Един ден при нас доведоха един човек, някакъв провинциалист. Бяха осъдили човечеца на две седмици, понеже приемал у себе си войници за нощуване. Отначало мислили, че е замесен в някакъв заговор, но после се разбра, че го правел за пари. Трябвало да бъде затворен при най-леките, но понеже там нямало място, попаднал при нас. Кой знае как му бяха разрешили да си подобрява храната, да се храни сам — и какво ли не беше си надонесъл от къщи, какво ли не му пращаха! И да пуши, също му позволяваха. Имаше два бута шунка, огромни самуни хляб, яйца, масло, цигари, тютюн, с една дума, за каквото и да си помисли човек, всичко можеше да намери в двете му раници. А той, чешитът му с чешит, мислеше, че всичкото трябва да си го изяде сам. Като видяхме, че не се сеща, започнахме да си просим от него и да го убеждаваме, че трябва да раздели с нас храната си, както правеха останалите, когато получеха нещо, но той, цицията му с циция, отказа. Не можело, щял бил да стои две седмици в затвора и щял да си развали стомаха със зелето и гнилите картофи, които ни даваха. „Давам ви, кай, цялата си дажба и хляба, отказвам се от тях, делете си ги помежду си или пък се редувайте.“ И ще ви кажа, той беше един такъв изнежен човек, че не искаше да сяда даже и на кофата, ами чакаше винаги сутринта да ни изведат на разходка, та да си свърши работа в нужника на двора. Толкова беше разглезен, че си беше донесъл и клозетпапир. „Да ти плюем на дажбата“ — казахме му ние и търпяхме ден, втори, трети. А той, шашкънинът, лапа шунка, маже си хляба с масло, чупи си яйца, с една дума, живее. Пуши цигари, а на нас и да шмръкнем не дава. Забранено било да пушим, ако го видел пазачът, че ни дава да шмъркаме, щели да го затворят. Та, както ви казах, търпяхме ние три дни. На четвъртия ден през нощта му видяхме сметката. Събужда се шашкънинът сутринта, а аз забравих да ви кажа, че всяка сутрин, обед или вечер, преди да започне да се тъпче, той най-редовно се молеше, много дълго се молеше. Та прочете си молитвата той и тая сутрин и потърси раниците си под нара. Колкото до раниците, те си бяха там, но се бяха изсушили, сбръчкали като сушени сливи. Развика се, че го били обрали, оставили му само клозетпапира. После около пет минути той мълча, мислеше, че сме се пошегували и сме скрили някъде храната. И дори ни рече весело: „Знам ви аз, големи шмекери сте вие, ще ми върнете всичко, ама майсторски го направихте.“ С нас лежеше и един либенец 114 114 От квартал Либен. — Б.пр. и той взе, че му каза: „Знаете ли какво, покрийте се с одеялото си и бройте до десет. После идете вижте раниците си.“ Ограбеният като послушно момче се покри и започна да брои: „Едно, две, три…“ А либенецът му вика: „Не бива, кай, толкова бърже, трябва много бавно.“ И оня, под одеялото, започна да брои бавно, с прекъсвания: „Едно — две — три…“. Като преброи до десет, излезе изпод одеялото и взе да проверява раниците си. „Господи, а бе, хора — развика се той, — че те са празни както по-рано.“ Да бяхте видели смахнатото му лице, ние си умряхме от смях. Но либенецът каза: „Опитайте още веднъж.“ И вярвате ли, той толкова се беше шашнал, че опита още веднъж и като видя, че в раницата му пак няма нищо друго освен клозетпапир, започна да удря по вратата и да вика: „Обраха ме, обраха ме, помощ, отворете, за бога, отворете!“ Веднага довтасаха, извикаха щабния тъмничар и фелдфебела Ржепа. Ние всички до един казахме, че е полудял, че снощи до късно се тъпкал и че излапал всичко. А той само плаче и непрекъснато повтаря: „Нали щяха да останат поне трохи някъде.“ Тогава започнаха да търсят трохи, ама не намериха, защото и на нас чавка не ни беше изпила ума. Всичко, което не можахме да изядем сами, изпратихме по пощата — но едно въженце на втория етаж. Не намериха никакви улики срещу нас, въпреки че идиотът си пееше все своето: „Но нали поне трохи трябва да са останали някъде?“ Цял ден той не тури нищо в устата си, само следеше дали някой от нас няма да започне да яде нещо или да пуши. На другия ден на обед той пак не се докосна до яденето, но вечерта гнилите картофи и армеята му се усладиха, само че той вече не се молеше както преди, когато си хапваше шунка и яйца. По-късно един от нас се сдоби по някакъв начин с цигари отвън. Тогава оня за първи път проговори с нас, поиска да му дадем да шмръкне. Ама ние нищо не му дадохме.