Ярослав Хашек - Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— И-и-и, а пък аз се уплаших, че сте му дали — обади се Швейк, — всичко щяхте да развалите. Такова благородство го има само в романите, а в гарнизонния затвор при тия обстоятелства това би било глупост.

— А защо не му направихте мечка? — обади се някой.

— А, виж, това не се сетихме.

Последва тих спор дали е трябвало да му хвърлят одеялото, или не. Мнозинството беше „за“.

Приказките полека-лека стихнаха. Един по един затворниците заспиваха, като се чешеха под мишниците, по гърдите и корема, защото по съответните части в бельото се въдят най-много въшки. Заспиваха и се завиваха презглава с въшливите си одеяла, за да не им пречи светлината на газената лампа…

Сутринта в осем часа извикаха Швейк да отиде в канцеларията.

— Вляво от канцеларската врата има плювалник, там хвърлят фасове — учеше един от затворниците Швейк. — После на първия етаж ще минеш също така покрай един плювалник. Коридорите се метат чак в девет часа, сигурно ще намериш нещо.

Но Швейк измами надеждите им. Не се върна вече в № 16. Деветнадесетте чифта долни гащи започнаха да правят различни догадки и допускат най-различни неща.

Един луничав войник от опълчението, който бе надарен с най-буйна фантазия, разпространи, че Швейк застрелял своя командир, капитана, и днес го завели на разстрел на Мотолското стрелбище.

Одисеята му продължава с почетен ескорт от двама войници с натъкнати щикове, които трябва да го заведат при фелдкурата.

Конвоиращите го бяха хора, които взаимно се допълваха. Докато единият беше дълъг като върлина, другият беше нисък и шишкав. Дългият куцаше с десния си крак, шишкавият — с левия. И двамата служеха в тила поради обстоятелството, че някога, още преди войната, бяха освободени от военна служба.

Те вървяха сериозни край тротоара и от време на време поглеждаха под око Швейк, който вървеше между тях и козируваше на всички срещнати. Цивилните му дрехи бяха се загубили в склада на гарнизонния затвор заедно с фуражката, с която беше тръгнал на война.

Преди да го освободят от затвора, му дадоха старо войнишко облекло, останало от някой шишко, с цяла глава по-висок от Швейк.

В панталоните, които беше облякъл, можеха да се поберат още трима швейковци. Безбройните гънки от краката чак до гърдите му, докъдето стигаха панталоните, неволно предизвикваха учудването на минувачите. Невъобразимо голяма куртка с кръпки на лактите, мазна и мръсна, се ветрееше около тялото на Швейк като палто на плашило. Панталоните му висяха на него като клоунски костюм на някой циркаджия. Войнишката му фуражка, която също така бе сменена в гарнизонния затвор, покриваше и ушите му.

На усмивките на минувачите Швейк отговаряше с меката си усмивка, с топлината и негата на добродушните си очи.

Така вървяха те към Карлин 115 115 Квартал в Прага. — Б.пр. , към жилището на фелдкурата.

Пръв заговори с Швейк дребният шишкав войник. Те бяха тъкмо на Мала страна 116 116 Квартал в Прага. — Б.пр. , долу под аркадите.

— Откъде си? — запита дребният шишкав войник.

— От Прага.

— Няма ли да ни избягаш?

В разговора се намеси дългучът. Много интересно явление е, че докато ниските и дебели хора в повечето случаи биват добродушни оптимисти, високите и сухите, напротив, биват скептици.

И затова Крачун каза на Малчо:

— Ако може, ще избяга.

— Защо пък ще бяга — възрази малкият шишко, — и без това го освободиха от гарнизонния затвор. Виждаш ли тоя пакет?

— Че какво има в него? — запита дългучът.

— Отде да знам.

— Виждаш ли, не знаеш, пък приказваш.

Карловия мост минаха при пълно мълчание. На Карлова улица малкият шишко отново се обърна към Швейк:

— Не знаеш ли защо те водим у фелдкурата?

— За да ме изповяда — отговори наслуки Швейк, — утре ще ме бесят. Те винаги правят така, наричат го духовна утеха.

— А защо ще те, кажи го де, таковат… — предпазливо попита дългучът, докато дебелият състрадателно погледна Швейк.

И двамата бяха селяни занаятчии, глави на семейства.

— Не знам — отговори Швейк с добродушна усмивка, — аз нищо не знам. Така ми е било писано, види се.

— Трябва да си се родил под лош знак — осведомено отговори малкият. В гласа му трептеше съчувствие. — У нас в Ясена при Иозефов през пруската война обесили едното по същия начин. Дошли, взели го, нищо не казали и го обесили в Иозефов.

— Аз мисля — скептично каза дългучът, — че за нищо и никакво не могат обеси човека, все трябва да се намери някаква причина, та да могат да оправдаят постъпката си.