Л. Хабърд - Врагът отвътре

Бръкнах в джоба и извадих една монета. Дадох му я. Той я погледна подозрително.

Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от десет лири. Той я взе и я погледна с удивление.

Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от сто лири, почти цял щатски долар.

— Кажи на Утанч, като я видиш — казах му аз, — че слънцето и луната бледнеят в сравнение с нея.

Той не разбра смисъла. Тръгна, повтаряйки си наум изречението, за да не го забрави. Но изведнъж се върна.

— Султан бей — каза той, — можем ли да ядем от гроздето?

Усмихнах се с благоволение.

— Разбира се.

Малко по-късно се чу ревът на приближаваща кола. Станах и погледнах към портата.

Един автомобил мина с голяма скорост през вратите, заби спирачки и закова със свистене на гумите точно на мястото за паркиране.

Беше бяло спортно БМВ. Тип седан с нисък профил и голям багажник. От вътрешната страна на предното стъкло и прозорците беше залепено непрозрачно фолио. Не можеше да се види кой е вътре.

Утанч слезе от шофьорското място. Носеше бяло наметало с островърха качулка, върху лицето й беше спуснат воал. Виждаха се само гарвановочерните й очи, но и те бяха засенчени от качулката.

Със сдържана грация тя влезе в двора, и тъкмо когато се канех да я спра, бързо мина покрай мен със сведени очи и влезе в стаята си.

Обхвана ме тревога — с какво я бях обидил?

Карагьоз слезе от колата. Държеше някакви пакети. Едно от малките момчета ги грабна и хукна към стаята на Утанч. Вратата се трясна след него.

Приближих се до Карагьоз със свито сърце.

— Наред ли е колата?

— Да, много е добре. Бяха я приготвили за някакъв богат държавен служител, но срещу скромна сума ни я изпратиха веднага тази сутрин, още щом им предадох бележката ти. Върви страхотно. Само че е „бибипски“ бърза.

— На нея хареса ли й?

— Да, да! Просто се влюби в нея.

— А кога ще вземе шофьорска книжка и всичко останало?

— О, взехме книжката. Само й показах няколкото неща, които продавачът ми показа, а после я научих как да върти кормилото и т.н. За около десет минути беше готова.

Изпитващият каза, че била най-добрият шофьор, когото срещал от известно време насам. Странно.

— Е, да, един специалист по водене на камили би трябвало да няма никакви проблеми, когато се учи да кара спортна кола със скоростен лост — казах аз.

— Вярно е — кимна Карагьоз.

— Тогава защо е разстроена? — учудих се аз.

Той помисли и каза:

— В магазина за касетки тя искаше да купи нещо на Чайковски, композитор — някаква си „Увертюра от 1812“. Каза, че искала тази с истинските оръдейни гърмежи. Нямаха никаква — трябвало да поръчат от Истанбул. Но тя не изглеждаше разстроена. Отвърна, че ще купи „Битълс“, а останалото след като го поръчат.

Замисли се за момент и продължи:

— А, да, каза, че високите честоти на дека, който се опитаха да й продадат, липсвали и ако искали да я спечелят като редовен клиент, трябвало да й предложат по-прилична хай-фай техника. Но тя изобщо не се ядоса. Даже беше в добро настроение. Много е стеснителна и на никого не може да се скара. По акцента й личи, че е израснала сред дивите номади в Русия. Тя е най-възпитаният и мил човек, когото съм срещал. С изключение, разбира се, на моментите, когато седне зад волана на тази кола!

И така, нямах ни най-малка представа с какво я бях разстроил. Денят ми помръкна.

От градината й се чуваха нейният гърлен смях и пискливите гласчета на момчетата. Значи не на тях бе ядосана. Колата я очаровала. Не се е разгневила на онези търговци. Взела е шофьорска книжка. Не се сърди на Карагьоз. Можех да стигна само до едно заключение — беше бясна на мен.

Часове наред се взирах, без да виждам нищо, в купчина изхвърлена трева.

Знаех, че не мога да живея без Утанч.

В живота има моменти, когато зърваш Рая за миг и веднага след това потъваш в Ада. Точно така се случи с мен.

Тази вечер не дойде пратеник на Утанч. Не мигнах цяла нощ, без да се занимавам с нещо друго.

Сутринта, с червени от безсъние очи и разчорлена коса, страшно притеснен, реших, че само ако мога да поговоря с нея и да я питам какво й е, всичко ще се оправи. Поне ще знам.

Съзнавайки, че няма никакъв смисъл да почукам на вратата и да ми я затръшнат под носа, измислих хитър план. Ще легна във вътрешния двор и ще чакам, и когато някой влезе или излезе, ще се промъкна вътре и тихо ще й задам въпроса, който ме измъчваше.

Дори сега, като си спомня за това, ми изглежда много разумно. И все пак се оказа страшно необмислено.