Л. Хабърд - Бойно поле Европа

— Няма да се обременяваме с тях, мадам. Противно на старото схващане армията се бие лошо на пълен стомах.

Тя въздъхна облекчено.

— В такъв случай ще преживеем зимата.

— Няма да можете, ако не намерите друг начин да се отървете от пушека — усмихна се Лейтенанта.

— Да, прав сте. Но не винаги нападенията се провеждат от такъв талантлив офицер като вас.

— Все пак понякога и това става. — Лейтенанта протегна крака, облегна се, разкопча яката на куртката си, сложи колана на масата и откопча кобура на пистолета.

Старата жена се накани да каже още нещо, но в този момент часовият троснато отговори на някого и се отмести да влезе Полард.

Полард, маниак на войнишка служба, застана мирно, дългите му мустаци стърчаха.

— Е? — попита Лейтенанта.

— Сър, проверявах откритите от Бълджър складове и…

— Защо ги проверяваш? — прекъсна го Лейтенанта. — Призори заминаваме.

Полард прие съобщението спокойно.

— Исках да докладвам, сър, че открихме трийсет и един пленници.

— Нахрани ги, разстреляй ги или ги завербувай — каза Лейтенанта, — но ме остави да си довърша вечерята спокойно.

— Сър, тези хора са затворени голи в подземна килия. Четиринадесет от тях са англичани. Използвани са като впрегатни животни за оране, сър. Казват, че са пленници и ги третират като роби. Един е полудял, а и за още двама не съм сигурен. Гърбовете им са нашарени от камшици. Казаха, че от Шестдесет и трети полк са останали само те.

— Диксън! Това е полкът на Диксън! — възкликна Малкълм.

Лейтенанта се наведе напред заинтересован.

— Бил Диксън?

— Същият — отвърна Малкълм.

— Казват, че е мъртъв, сър.

— Честна дума… — надигна се Малкълм развълнуван.

Лейтенанта му махна да седне.

— Доведи старейшината на селото, Полард.

— Слушам, сър.

Старата жена почукваше нервно с бастуна си, очите й трескаво светеха.

— Генерале…

— Тихо — изсъска Мауки.

В стаята стана съвсем тихо, само от време на време изпукването на някое дърво в камината и движението на сенките създаваха чувство за живот. Пламъкът осветяваше половината от лицето на Лейтенанта, което не изразяваше нищо освен задоволството на човек, който току-що се е нахранил до насита.

Двама войници вкараха старейшината. Малките му очи бяха жестоки и кръвясали, тялото му се тресеше. Неочаквано страхът му премина и той втренчи поглед в Лейтенанта.

— Когато дойдохме — каза Лейтенанта, — видяхме замаскирани ями. В тях имаше човешки кости.

— Войнишка болест! Кълна се, генерале…

— А току-що открихме тридесет и един пленници. Войници, които вие сте превърнали в роби.

— Имахме такава голяма оран и толкова малко мъже…

— Ти си виновен за това. Полард, предай го на войниците, които си открил.

— Не, не! Ваше превъзходителство! Те не са измъчвани, кълна се! Ние не ги избихме, макар че те ни нападнаха…

— Когато го изкарате навън, разходете го малко наоколо, така че този мръсник да се научи да уважава войниците — заповяда Лейтенанта.

— Ваше благородие…

— Изпълнявай, Полард.

— Но, ваше превъзходителство! Те ще ме разкъсат на парчета. Ще ми извадят очите…

— Аз ли съм виновен, че не си се отнасял с тях добре?

Старата жена се наведе към Лейтенанта.

— Имай милост, генерале.

— Милост ли? — каза Лейтенанта. — Доколкото си спомням, когато става дума за селяни и войници, милост не съществува.

— Но на силата се отговаря със сила — отвърна старата жена. — Старейшината е добър човек. Трябва ли в една нощ да лишиш тази къща от двама мъже? Какво ще правим без старейшина? В селото сме седемстотин души и от тях само сто и петдесет мъже…

— Ако оцелее до сутринта, оставете го да живее. Чу заповедта ми, Полард.

— Ще им дам пълни права! — проплака старейшината. — Дял от нивите, глас в съвета…

— Можеш да съобщиш това на онези нещастници — каза Лейтенанта на старши сержанта. — Който допусне да бъде пленен, не е достоен да бъде войник. Действай, Полард.

Отведоха старейшината и Лейтенанта отново се отпусна. Грета напълни канчето му с вино и той пи.

Другите жени в стаята мълчаха. Децата престанаха да плачат. Огънят бавно угасваше.

Скоро в горния край на стълбата се чу шум и часовият вдигна пушката си, преграждайки пътя на няколко мъже, чието единствено желание, изглежда, беше да се втурнат долу и да благодарят на своя освободител. Накрая те разбраха, че часовият няма да пусне никого, и си отидоха.

— …глас в съвета — чу се престорено сърдечният глас на старейшината. — Известно време ви наблюдавах… Радвам се да имам такова попълнение…