Ървинг Уолъс - Документът „R“

Пиърс продължаваше и продължаваше, а Колинс започна да се присвива несъзнателно все по-назад. Опитите му да имитира борба все повече му се изплъзваха. Той не принадлежеше на тази страна, където бе застанал, и постепенно се изплъзваше с отвращение към другия човек вътре в себе си, амбициозния звяр, довел го дотук. Изчакваше, слушаше и направи още някои бледи опити за защита. Беше изпълнил поетото задължение. Минутите течаха, безкрайните тридесет минути, и най-после всичко свърши.

Той се запипка да се освободи от микрофона, когато Ванбру и Пиърс се изправиха, усмихнати, готови за приятелски разговор. Колинс не им обърна внимание.

— Извинете — обърна се той към Ванбру, — къде е мъжката тоалетна?

— Направо през хола и после вляво.

Той се извърна, пресече бързо телевизионното студио, а после зави наляво. Намери банята и се втурна в нея. За негово щастие нямаше никого вътре. Наведе се овреме над клозетната чиния, остана за миг така пепеливоблед и след миг повърна. После изми лицето и ръцете си и се опита да възвърне спокойствието си. Погледна се в огледалото. Ако досега се чудеше къде да застане по отношение закона за гражданските права, в момента вече знаеше и странно: не съвестта му го бе насочила къде да застане, а стомахът му.

Един час по-късно той вече бе решил какво трябва да прави. Решението му не беше съвсем окончателно, но все пак то бе начало — добро начало. Когато напускаше асансьора в главното фоайе на хотел „Сенчъри Плаза“, той определено знаеше каква ще е следващата му стъпка.

Подпомогнат от телохранителите си и местни полицаи, разбутващи тълпата фотографи и публика, той пресече огромния хол и влезе в залата, наричана „Лос Анджелис“. Ескортиран до самия подиум, той не очакваше да види в тази каверна толкова много наблъскани хора. Залата бе осветена от огромен полилей и група от четири по-малки в отдалечения й край. Стиснал в едната си ръка папката с речта, той се изкачи с неловки стъпки на блесналата от светлина сцена, където ръководещите Асоциацията на юристите го посрещнаха изправени. Публичната му известност не беше все още така голяма, но по пътя му го следваха откъслечни ръкопляскания от залата. Съпроводен от думи на учтивост, той зае мястото си до председателя на Върховния съд Джон Мейнърд.

Докато стискаха ръцете си, Колинс видя отново кумира на своята младост. Мейнърд беше една от немногото обществени фигури в Америка, служеща за образец в дейността си. Гъстата му бяла коса, дълбоко поставените му изпитателни очи под плътни вежди, извитият му нос и квадратна челюст го правеха да прилича на достопочтен цезар. Неговата стойка и прямо държане излъчваха някаква младост и енергия, забележителни за седемдесет и петте му години.

Следващата стъпка за Колинс бе много трудна. Той се познаваше едва-едва с председателя на Върховния съд Мейнърд. Бяха се срещали не повече от три пъти, и то за кратко, на отделни правителствени приеми, и не бяха разговаряли надълго и широко. В действителност се бяха срещали и четвърти път съвсем скоро, когато председателят на Върховния съд го закле като главен прокурор в Белия дом. Председателят на Асоциацията на американските юристи се изправи на катедрата и Колинс, разбрал, че събранието се открива, се принуди да действува веднага. Той поиска да спре вниманието на Мейнърд върху себе си, но видя, че върховният съдия разговаря с дамата вляво от себе си, и изчака удобния момент. След малко Мейнърд обърна глава, за да насочи вниманието си към встъпителната реч. Колинс докосна ръката му и се наведе към него.

— Мистър председател на Върховния съд…

Мейнърд също наклони глава към него:

— Да?

— Питам се, дали бихте ми отделили пет минути за поверителен разговор, след като приключим тук?

— Защо не, разбира се, мистър Колинс. Разполагам с апартамент на третия етаж. Няма да пътуваме за Вашингтон по-рано от тази нощ. Мисис Мейнърд е навън по магазините, така че ще бъдем съвсем сами.

Зарадван, Колинс се отпусна назад в креслото си, почувствувал се далеч по-добре. Когато чу, че той ще бъде първият говорител, мисълта му полетя към 35-та поправка и чувството на потиснатост го овладя отново.

Върху коленете му лежеше речта. В нея той отчиташе възходящата престъпност в САЩ и мерките, предприети от закона и правосъдието, за да се справят с нея. В началото и края на речта си той беше включил призива за необходимостта от конституционни промени със специално ударение върху значимостта на 35-та поправка. Колинс се почувствува неудобно. Намери писалката си и бързо прочете три цитата от встъплението. Първият гласеше: