Бернд Улбрих - Лейтенант Динкли

Съществуването на двадесет и седмината му се виждаше, както и преди, възможно, но неприязънта към нейната идентификация с тях все повече нарастваше. Упрекваше ги, че мамят двадесет и седем души на Земята и тяхното право на радост или страдание. Нарече ги бегълци; срещу което Ирелин се възпротиви.

— Сравнението ти е несправедливо! — Известно време спориха, без да стигнат до някакъв резултат.

Една нощ той се събуди и намери леглото до себе си празно. Стана и изтича полуоблечен навън.

Можеше да я наблюдава откъм входа на командната зала. Беше се свила в едно кресло. Докато шепотът й оставаше непонятен за него, то отговорите разбираше добре. Бързо се досети, че нейна събеседничка трябва да бе Ирелин II. С укоризнени заклинания тя проникваше в Ирелин и настояваше да се откаже от празното си, ограничено съществуване.

— Все още сме едно — прошепваше Ирелин II, — все още живееш в мене. Но скоро аз ще бъда някой друг. Не можеш да проумееш колко болезнено за мен е твоето съществуване. Вегетираш като животно. За краткия миг, който прекара при нас, до теб достигна само частица от онова, което ти липсва. Пробуди се, а сега отвори очи! Какъв смисъл има твоят жалък човешки живот, след като ме има мен?

Ирелин седеше неподвижна, с лице, скрито зад колената.

Гледката беше непоносима за Динкли. Извърна се и хукна към стаята на Чойтелър. В бързината се препъна, не свари дори да почука. Но пред спокойствието на Стария възбудата му попремина. Описа ситуацията с три изречения. Докторът не се трогна. Обърна се към него без укор в гласа:

— Трябваше да останете при нея. Ако някой може да й избие тези глупости от главата, то това сте вие. Предполагах, че ще стане така.

— Допуснахте го.

— Веднага сте готов с обвиненията. Не съм в състояние да ви помогна. Вървете и се опитайте да спасите това, което все още може да се спаси.

Минаха часове, докато тя най-сетне заспа. Освободи я от прегръдките си и грижливо я зави. Лицето й беше мокро от сълзите, а на бузите й лепнеха кичури коса. Взе лазерното оръжие, което лежеше на масата, и го претегли на ръка. Върху дръжката му бяха гравирани името и служебният й ранг.

Чойтелър беше все още буден. Динкли му предаде оръжието и каза:

— Пазете го от нея.

— Спи ли?

— Да.

Лекарят взе оръжието, постави го в чекмеджето и го заключи.

— Какво ще стане по-нататък? — попита Динкли.

Чойтелър вдигна рамене като пред нещо неизбежно.

— Влиянието на Ирелин II ще отслабва. Трябва да имате търпение. Дайте й време, изпълнете я с вашата любов! Един ден Ирелин II ще бъде толкова далече от всичко земно, че интересът й към съществуването на нейния оригинал ще изчезне.

— Защо направи тя всичко това? Чойтелър се усмихна.

— Тя се бореше за признание, за любов. Чувстваше се самотна като вас. Няма кой знае какво повече да се добави към това.

От командната зала Динкли установи връзка с базата. Джеперсън се държеше тъй, сякаш безпокойството посред нощ в никакъв случай не му е неприятно. Не подкани Динкли да говори.

Без да премълчи нищо, той му разказа всичко, което се беше случило. Джеперсън го наблюдаваше внимателно и от време на време кимваше. Накрая каза:

— Радвам се, че сте намерили смелост да ми разкажете това. Няма да ви наложа дисциплинарно наказание, задето не сте ръководили проучванията според предписанията. Ще се откажа. Правя го с чиста съвест. Не трябва да сте ми благодарен. Фактът, че имаме един главен свидетел за невинността на Чойтелър, опростява естествено много неща.

— Вие както винаги разсъждавате твърде делово, майоре — не се стърпя Динкли.

— Човек свиква — отбеляза Джеперсън, — един ден може би и вие ще свикнете с това, пък и с много други неща. Първите стъпки вече направихте.

— Изглежда точно така — възрази иронично Динкли. Джеперсън се засмя.

— Мисля, че решението да вземете Ирелин беше добро.

Динкли се озадачи.

— Смятам ви за способен да предвиждате и такива неща.

— Надценявате ме — отвърна Джеперсън. — Между другото, човек е зависим от случая. Върнете се жив и здрав и се грижете за жена си. А да, трябва да ви предам поздрави от Джонатан. Поръча ми да ви кажа, че не ви се сърди заради шанса. Предполагам, че знаете какво има предвид.

— Да — кимна Динкли. — Очаквах. Поздравете го.

Сбогуваха се и Динкли прекъсна връзката. Наоколо беше тихо. Чак след известно време ухото му долови възбуден шепот. „Може би — помисли си той — един ден ще бъдете отново хора. Може би тогава ще си спомняте за този живот като за лош сън.“