Бернд Улбрих - Лейтенант Динкли

— Погледни ги само — страхливи като малки пиленца! — По лицето му пробяга подигравателна усмивка. — Освен мене тук няма никой, който би могъл да ви причини зло. При това вие сте двама и отгоре на всичкото добре въоръжени. — Веселостта му премина в гръмък смях. Червенината под бледната му кожа все повече се сгъстяваше. После се обърна към тях с провокираща несмутимост.

— Само се огледайте и вижте дали ще намерите нещо, което не съм ви казал, нещо обременяващо може би!

— Добър ден, доктор Чойтелър! — ясно изговори Ирелин.

Чойтелър запремига развеселен.

— О, добър ден, млада госпожо! — Той стана и любезно се поклони. — Четиридесет и пет години си пожелавах да дойде някой, който да ми каже нещо съвсем естествено, нещо, което няма претенцията да разгадава взаимовръзките на света. И ето че идвате вие и ми пожелавате добър ден. Това е покъртително. Кажете ми как е името ви?

Тя се усмихна.

— Ирелин.

— Ирелин — повтори той. — Какво хубаво, модерно име. Но със същия успех бихте могли да се наричате Елизабет или Сузане.

Динкли се стараеше да не привлича с каквото и да било изказване вниманието на Чойтелър. Когато я избра, не беше дори помислил да използва женския й чар. Джеперсън щеше вероятно да го определи като свързване на полезното с приятното.

— Господина там вече познавам — обясни домакинът. — Съпруг ли ви е?

— Малко — отвърна язвително Ирелин. — Но вината за това е негова. Той си тръгва, когато го отпратят, и се връща, когато го повикат. Иначе е много смел. Предупреждавам ви да се пазите от него. Смисълът на живота му е да вади кестени от жарта.

— Така, така — рече Чойтелър. — Ние такива кестени ли сме?

Динкли реши, че тя прекалява, и се намеси:

— Вашият случай е най-малкото необичаен.

— Аха — отвърна докторът. — Следователно вие наистина сте дошли да проверите дали съм престъпник или луд. Внимавайте, може би ще установите и двете — той се изкиска. — Замразих дълбоко другарите си и ги изядох.

— Моля ви, докторе! — обади се безпомощно Динкли.

Старият го изгледа с ясни очи.

— Страхувах се от момента, в който ще започне разпитът. — Отмести поглед към Ирелин. — Затова съм радостен, че не са изпратили делегация от корифеи, а млада влюбена двойка, която все още гледа на света с очи, които искат повече да се наслаждават, отколкото да опознават.

Колкото и естествени да бяха, тези думи събудиха недоверието на Динкли, макар че зад тях не можеше да открие нещо повече от задявка или насмешка. А остротата на последната дума изразяваше досада, която му се стори трагична. Дали това идеше единствено от прекомерната самота?

— Уважаеми доктор Чойтелър — започна предпазливо Динкли, — можете ли да ни обясните какво се е случило с телата на вашите другари?

Весела искрица проблесна в очите на Чойтелър:

— Нима вярвате, че бих се чувствал добре в един огромен ковчег? — Той почука с пръст по някаква невидима стена във въздуха. — Там ги погребах. Там! Както се полага на космонавти.

— Нека да караме поред — предложи Ирелин.

— Разбира се — съгласи се Чойтелър. — Огледайте се най-напред. Проверете всички технически подробности. Разпитайте другарите ми. Повече от това не мога да ви предложа.

Докато контролираха апаратурата на фазотирона и създадените от Чойтелър допълнителни съоръжения за тайнствени връзки, потайни звукови източници, скрити звукопреносители, Динкли наблюдаваше изпод око Стария. Чойтелър не правеше впечатление на немощен или пък на страдащ от мания за величие Но можеш ли да вярваш на собствените си очи? За какво ставаше дума в неговия случай — за симпатичен възрастен господин или за високоинтелигентен луд? Едното не изключваше другото. Динкли даде обет пред себе си да остане обективен. Присъствието на Ирелин съвсем не опростяваше начинанието му.

След като приключиха безрезултатно търсенето, той запита по-скоро риторично, отколкото сериозно:

— Кажете, докторе, едно нещо би ме интересувало — как в действителност искате да докажете, че там вътре има хора, че вашите другари съществуват с цялата си комплексна личност, условно или по някакъв друг начин.

— Не е необходимо да привежда доказателства. — Гласът накара и двамата да се обърнат изплашено.

— Считате, че пред себе си нямате нищо повече от изкусно програмиран фазокибертирон, нов вариант на изкуствения интелект. Заблуждавате се, скъпи мои! Това сме ние. Ние не реагираме по-различно, отколкото в човешкия си образ, може би по-разумно, но с всички ограничения и съмнения на развития индивид. Питайте ни каквото поискате — нещо лично, теоретични проблемни постановки. Сигурна съм — много бързо ще се съгласите, че си имате работа с човешки личности.