Бернд Улбрих - Лейтенант Динкли

Часовете се изнизваха мъчително. Когато наближи седем, тя бавно започна да се събужда. „Колко хубав може да бъде човек!“ — му дойде наум.

Не намериха Чойтелър и накрая закусиха без него. И двамата съжаляваха за отсъствието му, но то им даде възможност още веднъж да обсъдят следващите си стъпки. Ирелин беше разсеяна и като че ли не показваше интерес към неговите предложения. Непрекъснато се отклоняваше от темата със съвсем странични забележки или прекъсваше монолога му, като го отрупваше с нежности. Сякаш бе потулила проблема Чойтелър някъде дълбоко, за да запази за себе си този час, в който Динкли бе склонен да вижда предтечата на бъдещи часове.

Намериха входа за командната зала широко отворен, както и предния ден. Някакви гласове ги накараха да се поколебаят за момент. Осмелиха се да надзърнат вътре откъм сянката на входната ниша.

Скръстил ръце на гърдите си, Чойтелър се подпираше на стената.

— Наясно ли си с последиците? — тъкмо питаше той. — Тогава ставаше дума за аварийно решение. Предложението ти изобщо не е алтернатива. Кой би се нагърбил с такова нещо?

Отговори му гласът на Джон Кмер:

— Това е единствената възможност да свалиш от себе си всякакво подозрение и да осигуриш нашето понататъшно съществуване.

Като че ли трябваше да я придържа, Чойтелър хвана главата си с ръце. После ги отпусна.

— Ще ги извикам.

— Добро утро — извика от вратата Ирелин.

Влязоха.

— Може ли да разговарям с Джон Кмер?

— Току-що той сам изяви подобно желание — каза Чойтелър. — Много държи на споразумение, което да удовлетворява и двете страни.

Прекъсна го рязък тон. Джон Кмер попита:

— Усещаш ли присъствието ми, Ирелин?

Тя отрече.

— А ти виждаш ли ме?

— Виждам те, чувам те. Бих могъл дори да те почувствам. Бих могъл всичко да правя с тебе, без ти ни най-малко да забележиш. Но не това е намерението ми.

Ирелин направи крачка в посоката, откъдето изглеждаше, че идва гласът. Попита смутена:

— Какво усещаш от мен?

— Една чудесна топлина — отговори гласът. — И влажност, ти си възбудена. Използваш парфюм, който обичам.

— Лъжеш — каза тя. Кмер се засмя.

— Сетивата ти не са достатъчни. Не улавят импулсите ми.

— Навсякъде ли би могъл да ме достигнеш?

— Навсякъде — потвърди Кмер. — Ние можем да бъдем навсякъде, навсякъде в пространството и времето. Можем да бъдем песъчинка или динозавър, човек или нероден. Можем да бъдем навсякъде в миналото и бъдещето.

— Вие живеете в един симулантен свят.

— Това не е правилно — защити се невидимият. — Ние участваме в събитията на вашата вселена, във вашия живот.

— Но нямате никакво влияние. Не можете нищо да променяте.

Вместо него й отговори смехът му.

— А вие над какво упражнявате влияние? Смятате, че използвате природните закони, а всъщност сте изложени на тях. Ограничеността на вашата индивидуалност, нейната затвореност намалява способностите ви за абстрактно мислене и тя единствена причинява смъртта ви. Та вие не можете да възприемете дори четирите измерения на пространството. Не защото разпределяме рационално енергийния бюджет, а преодоляхме, смъртта имам предвид. А защото сумата от кашите познания, които правят възможно съществуването ни, е безкрайна. Броят на сетивата ни е толкова голям, колкото е броят на всички възможни импулси. Бихме станали смъртни едва когато дадено познание се повтори.

— Признавам — каза Ирелин равнодушно, — това надхвърля въображението ми. Като че ли няма по-добър начин да ви помогнем от този аз сама да се убедя във вашето съществуване.

Дъхът на Динкли спря. Това значи бе запланувана тя. Мисълта трябва да й бе хрумнала още вчера. Невъзможно бе да решиш подобно нещо само за няколко минути. Искаше да я възпре, да я предупреди. Но Кмер го изпревари.

— Свободна си да го направиш. Чойтелър ще ти покаже пътя. Очакваме те. Ще бъдеш добре дошла.

Чойтелър, който сякаш също искаше да й попречи, разпери широко ръце. После като безпомощни криле те се отпуснаха.

— Не, не може да искате това от мен. Тогава се налагаше да го направя. Ще научите за един свят, който се изплъзва на самия мен. И за мен той е злокобен. Когато се върнете в своя свят, ще си спомняте за него, ще се чувствате като наркоман, който непрекъснато ще трябва да навестява своя илюзорен мир. Но от другата страна ще стои вашето двойно аз и ще зове: Върни се! Няма да можете да устоите. Нещата от действителността ще загубят значението си за вас. Тялото ще ви се струва като товар. Ще бъдете разкъсана между две вселени. Ще бъдете прокълната да живеете тук и да мечтаете за там.