Бернд Улбрих - Лейтенант Динкли

— Която и да сте вие… — започна Динкли.

— Името ми е Чоаринг, астрофизичка — отвърна гласът.

— Не става дума само за това, Чоаринг — продължи Динкли. — Окончателно то може никога да не се изясни. И въпреки всичко ние сме длъжни да установим дали онази манипулация с вас — как да се изразя — е извършена коректно. Вие не можете да представите на света доказателства, а твърдения не се приемат. Ние искаме да ви помогнем.

— Създавате си трудности — обяви безполовият глас на жената, — както винаги, когато се налага да допуснете друга възможност.

Ирелин му направи знак, а на Чойтелър каза:

— Нашето присъствие сигурно ви заангажира повече от нормалното. Нека да продължим утре. Желаете ли да вечеряте с нас?

Чойтелър отказа. Позова се на четиридесет и пет годишния навик. Впрочем той действително се чувствал напрегнат и искал да си легне. Попита дали ще останат на кораба. Динкли потвърди.

— Кабина за двама ли искате?

— Не непременно — реши Динкли.

— Разбира се — противопостави се Ирелин.

Динкли се отпусна в едно кресло и се втренчи в стената. Развитието на историята започваше да го безпокои. Как ли щеше да продължи нататък? Досегашният резултат не го задоволяваше. Можеше да се примири. Да признае свидетелските показания на двадесет и седемте, а останалото да предостави на експертни комисии. Но честолюбието му имаше две лица: едното принадлежеше на Джеперсън, другото на Ирелин. Погледна нагоре.

Тя стоеше пред него съвсем гола и питаше:

— Очаквал ли си нещо друго?

Реши, че учудването му е детинско, и изобщо му се видя глупаво да стои като дърво. Докато се събличаше, каза:

— Не знам — дали съм очаквал тъкмо това.

Чувстваше, че тя е щастлива. Ирелин се усмихваше с онази игрива сериозност, която показваше, че любовната игра за нея не е нещо повърхностно. Моментите на внимание към него се редуваха с пълна самозабрава. В миговете на отдих тя бе неподвижна, не без отклик, но без изисквания. Като че ли между тях нямаше повече никакво разстояние. В умението тя да задоволява желанията му, а той да предусеща нейните, се осъществи взаимният им копнеж. „Може би — мислеше си той сънено — така изглежда срещата, от която не можеш да искаш повече, може би я обичам.“

Ирелин го стресна в това му състояние на полусън-полумечтание, наведе се над него и нежно го целуна.

— Ти си трезв, какъвто винаги съм желала — един внимателен, нежен мъж. Но ти си оставаш винаги ти. Не си егоист, затова си прекалено опитен. Размишлявал ли си някога дали твоят собствен живот ти доскучава? Знам — ще отклониш подозрението от себе си. Говореше веднъж за напрежение. Знаеш ли кога един живот протича изпълнен с напрежение? Не когато вече нищо не ти пречи на решението, а когато заедно с него отдаваш и самия себе си.

— Имаш предвид, когато се жертваш — каза той.

Тя поклати глава:

— Трудно мога да ти обясня, липсва ми допирна точка с нашия живот. Може би такава възможност, каквато си представям, изобщо не съществува вече. Трудно ми е да изразя какво би могло да бъде това, което ни е отнел прогресът, защото можем само да предполагаме как е било преди.

— Не би ми било необходимо да съм по-различен от този, който съм, за да съществувам в нашето време.

— Това е тъжно — реши Ирелин, целуна го и замълча.

Малко преди да заспят, се обади пак:

— Дали се дължи на обстоятелството, че Чойтелър произхожда от миналото? Не знам, но съм сигурна, че неговият проблем ще изисква от нас повече, отколкото можем да предположим в момента.

— Той наистина ли е наш проблем?

— Зависи от самите нас.

През нощта Динкли се събуди и с яснота, каквато между другото пораждат подобни мигове, разбра смисъла на думите й. Осъзна възможността с нейна помощ да излезе извън границите на досегашното си битие. Видя собствената си ограничена територия, видя, че е тясна. Той не предостави възможност на Джонатан, защото самият той търсеше такава. Изпита страх както никога през живота си: страх, че няма да овладее възможността, и страх, че възможността ще го отмине. Запита се докъде би отишъл, за да реши проблема Чойтелър. Надяваше ли се още, че истината ще се разкрие от само себе си, просто защото беше истина? Каза си, че в борбата с престъпника Чойтелър би рискувал живота си. Но това изведнъж му се стори маловажно. Престъпник или не, луд или филантроп, резултатът от неговата постъпка изискваше обяснение. Какво да заложи? Никой не искаше живота му, който той винаги беше смятал за най-висшето.