Дейвид Уингроув - Бялата планина

Чен последва сержанта. Забеляза как го погледнаха двете момчета, щом видяха униформата. После го погледнаха отново и очите им се изцъклиха, щом го познаха.

— Ай я… — измърмори по-младият под носа си, но кльощавият дългуч, тарторът, си мълчеше.

— Е, приятели — обади се сержантът с топъл, ироничен тон. — Срещали сте се с вашия обвинител и преди, но според мене не се познавате. Така че позволете ми да ви представя капитан Као от специалните елитни сили на танга.

Кльощавият вдигна очи и за миг срещна погледа на Чен.

Добре — помисли си Чен. — Значи си разбрал.

— Добре — рязко рече той. — Имахте шанса да си признаете. Сега ще бъдете изправени пред специален съдийски състав, който ще вземе решение по случая — той млъкна. — Ще присъстват и семействата ви.

Забеляза внезапния гняв по лицето на кльощавия.

— Копеле гадно — измърмори момчето. — Шибано копеле гадно!

Той отново го пропусна покрай ушите си. В края на краищата той служеше на танга.

Отведоха ги надолу с въоръжената стража към залата за събрания в дъното на палубата. Там вътре ги чакаха тримата съдии, седнали зад високите си катедри. От едната страна на залата на отделни столове седяха четиримата съучастници. Зад тях бяха насядали семействата им — мъже, жени и деца, всичко седемстотин на брой.

Всичко това — помисли си Чен, щом се огледа, изненадан колко хора се бяха насъбрали тук. — Всичко това само защото аз го поисках. Защото исках всичко да бъде направено както си му е реда.

И все пак му се струваше, че не бива така. Трябваше да строши ръката на онова малко копеленце. Трябваше да му даде прост урок по сила. Докато това тук…

Започна се. Чен седеше отстрани, докато съдиите разглеждаха доказателствата, разпитваха момчетата и си записваха отговорите им. Беше студен, почти клиничен процес. И все пак, когато Чен се изправи да говори, усети мълчаливия натиск на всички тези очи, които го обвиняваха, гневяха му се, задето е нарушил равновесието на живота им. Усети как лицето му се вцепенява, сърцето му започва да се блъска в гърдите, но виждаше накъде вървят нещата. В края на краищата той беше куай . Освен това не той беше заплашил друг човек; не той беше измъквал пари от друг и не той беше лъгал.

Вгледа се в двамата младежи; желанието да се нахвърли върху тях, да смачка дребните им физиономии му дойде твърде много. Последвалият мрак му донесе облекчение. Седеше и почти не виждаше какво става на екрана зад съдиите — прожектираха филма, който бе заснел само преди часове — и все пак, когато лампите отново светнаха, му беше трудно да се обърне срещу стената от враждебни лица.

Внимателно изслуша върховния съдия, докато онзи обобщаваше случая, после се стегна и се изправи, за да чуе присъдата. Последва миг на тишина, след това ядосано неодобрително мърморене, когато двамата гамени бяха изпратени петдесет нива по-надолу, на семействата им бе наложена тежка глоба, а на съучастниците им — също глоба и заповед да работят сто дни в полза на обществото.

Чен се огледа — усещаше насочените пръсти, обвинителните погледи и дори когато главният съдия смъмри семействата, увеличи глобите и призова главите им да въведат ред в клановете си, не се почувства по-добре. Може би бяха прави. Може би наказанието беше твърде строго. Но не там беше смисълът. За него самата природа на наказанието беше погрешна, а не степента му.

Щом семействата тръгнаха да напускат, Чен застана до Вратата и се остави да го блъскат, докато се изнизваха. Вглеждаше се в обвинителите си, предизвикваше ги да го разберат.

Видяхте какво са направили синовете ви. Видяхте ги какви са станали. Защо обвинявате мене за грешките на децата си?

И все пак те го обвиняваха.

Цуй Вей, бащата на тартора, се приближи и заплашително се наведе над Чен.

— Е, капитан Као, доволен ли сте от постигнатото днес?

Чен мълчаливо впери поглед в него.

Устните на Цуй Вей леко се нацупиха; изразът му беше огледален образ на презрителната усмивка на сина му.

— Сигурен съм, че се гордеете със себе си, капитане. Защитихте закона. Но вие трябва да живеете тук, нали така? Имате деца, нали така?

Чен усети как го побиват студени тръпки на гняв.

— Заплашвате ли ме, ши Цуй?

Цуй Вей се изправи и се усмихна — отвратителна, цинична усмивка.

— Погрешно ме разбрахте, капитане. Аз съм човек, който се подчинява на законите. Но човек трябва да живее някак, нали?

Чен се извърна, прехапа устна и побърза да излезе, преди да е направил нещо, за което после ще съжалява. Както казваше Уан Ти, той трябваше да е доволен, че си е изиграл ролята и е помогнал нивото да се разчисти. Но все пак докато се връщаше обратно, усещаше гняв, а не удовлетворение. Гняв и дълбоко чувство за несправедливост. И докато вървеше, посегна към тила си, опипа дебелата плитка и я дръпна, сякаш искаше да я изтръгне.