Дейвид Уингроув - Бялата планина

Цу Ма се усмихна заинтригуван.

— И какво е то?

Ли Юан се разсмя тихо, но изразът му беше тъжен, почти жаловит.

— Първо ми напълни купата и после ще ти разкажа историята за един благородник, един танг и за плана, който те са скалъпили така, че да превърнат всички мои идеи в празни приказки.

Всичко беше много по-мръсно, отколкото си го спомняше тя. По-мръсно и по-претъпкано. Юе Хао облегна гръб на бариерата и бавно издиша. Две момчета, не по-високи от коляното й, бяха застанали до нея и я гледаха. Лицата им бяха почернели от мръсотия, главите им — покрити със струпеи. Малките им ръчички се протягаха към нея с разтворени длани — просеха. Нищо не казваха, но очите им бяха достатъчно красноречиви. Въпреки това тя ги отпъди — знаеше, че ако нахрани две, ще дойдат още сто.

Главната улица се бе превърнала в нещо като лагер. Магазините, които тя си спомняше от детството си, бяха превърнати в спални помещения, а празните им витрини бяха закрити с чаршафи. Навсякъде се въргаляха боклуци, а гладките чисти стени от нейните спомени бяха целите в надписи и плакати на стотици различни политически групировки.

Никъде не се виждаше охрана от силите за сигурност, но по кръстовищата и по самата Главна стояха мъже с ленти на ръцете и поклащаха грозни бухалки. Цели семейства се гушеха до стената или лежаха — майките и бащите от края, а между тях — децата. Тези, последните, бяха предимно хан . Тук долу ги наричаха „малките тангове“ с дива ирония, защото тези тангове не притежаваха нищо — само подаянията от Горните нива и то малък дял от тях.

Бяха изминали само осем години, откакто тя се бе измъкнала оттук. Как за толкова кратко време всичко би могло да се промени до неузнаваемост?

Юе Хао си пробиваше път по Главната, блъскана от навъсени, грозни мъже, които неприкрито я събличаха с поглед. Един от тях се приближи и я сграбчи за ръката. Тя се изтръгна и замахна — бързо като живак движение, което го изненада.

— Недей… — предупреди го тя и го отблъсна. Той се дръпна — беше разбрал каква е. И другите го видяха и зашепнаха помежду си, но тя вече беше свърнала в един страничен коридор, който за разлика от останалото изглеждаше доста по-малко променен. Майка й живееше в края му.

Стаята беше окаяна. Вътре се тъпчеха три семейства. Не познаваше никого. Ядосана, притеснена, тя излезе в коридора и застана там. Сърцето й туптеше като бясно. Не си го беше и представяла…

Отсреща я повика някакъв старец:

— Ти ли си, Юе Хао? Наистина ли си ти?

Тя се разсмя и отиде при него. И от двете страни я гледаха хора, застанали по входовете или вън, в самия коридор. Тук долу не съществуваше такова нещо като уединение.

Беше чичо й Чан. Братът на майка й. Тя се приближи до него и го притисна към себе си — толкова се зарадва, че го вижда, че за миг забрави, че са се разделили зле.

— Влез, момиче. Хайде, влизай вътре! — той изгледа почти високомерно наблюдаващите ги лица и силно изпухтя, преди да я въведе и да приплъзне вратата.

Вътре беше по-тихо. Докато чичо й клечеше край кан и приготвяше ча , тя се огледа. По-голямата част от пода се заемаше от три матрака, опънати добре. Отляво, до вратата, имаше малка масичка с холограми и двуизмерни снимки на семейството. В една чинийка пред тях имаше остатък от изгоряла свещ. Стаята миришеше на евтин тамян.

— Къде е мама?

Чичо й я погледна през рамо и й се усмихна.

— На пазар. Със Су Чен.

— Су Чен?

Той притеснено извърна очи.

— Жена ми — обясни. — Не си ли чула?

Тя едва не избухна в смях. Да чуе ли? Че как да чуе? От години нямаше понятие какво става тук. Беше живяла в постоянен страх, че някой би могъл да разбере нещо за роднините й. Но никога не бе спирала да мисли за тях. През цялото време се беше чудила как са.

— И как е тя?

— По-стара — разсеяно отговори той, после доволно изсумтя — беше успял да накара кан да заработи. Юе Хао забелязваше, че той не се занимава с нищо. В ъгъла имаше видеоапарат, но той не работеше. Погледна към екрана, след това — отново към чичо си и се зачуди какво ли прави по цял ден.

Беше права да се измъкне оттук. Това място беше като смърт. Като бавно задушаване. Мисълта отново я накара да си спомни последния път, когато беше тук. Караницата. Извърна лице и стисна зъби.

Малката сребърна рибка висеше на верижката на врата й между гърдите й — усещаше хладния метал върху кожата си. Беше като талисман срещу това място — обещание за нещо по-добро.