Мариане Уилман - Магията на дракона

Главната придворна дама никак не харесваше лорд Лектор — съветника на краля. Тя се страхуваше, че господарят й дори обмисля идеята да го направи свой зет. Бе му позволил да поеме управлението на съвета и да упражнява голяма власт.

Лорд Лектор бе красив мъж, но според нея не бе подходящ съпруг за своенравната Тресалара. Носеха се слухове, че той стои зад кървавите набези из земите на съседите, които се приписваха на Кадор от Килдор. Все пак лейди Грета се надяваше, че Лектор не би паднал толкова ниско.

Тя отпъди тревожните мисли и насочи вниманието си към ръкоделието на принцесата.

— Тези криви бодове са ужасни, Ваше Височество. Налага се да ги разпорите и да ги ушиете отново. Отдавна трябваше да сте усвоили уменията, задължителни за една истинска дама.

Тресалара стисна зъби. Цели два часа се бе мъчила над проклетите бодове. Толкова опитва да ги направи както трябва и сега бе твърде изморена, за да сдържи гнева си. Вместо да вземе малките златни ножици, тя се изправи и измъкна украсения си със скъпоценни камъни кинжал.

— Ще ви покажа аз уменията на истинската дама! — извика тя и раздра с острието опънатия ленен плат. Това явно й достави искрено удоволствие. — Ето! Сега всички са разпорени! До един!

Дамите застинаха. Тресалара се обърна на пети и напусна стаята. Никоя не се осмели да я последва. Все пак тя беше тяхна господарка.

Гневът продължаваше да бушува в гърдите й. Връхлетя в стаята си и бързо измъкна момчешките дрехи, които криеше в едно от чекмеджетата на скрина си — лежаха там неизползвани цели три месеца. Беше ги получила от едно слабо конярче в замяна на най-хубавия й кожен жакет. Така се бе сдобила с широка горна риза и тесни панталони от груб кафяв плат.

Едно време тя си имаше ловен костюм, достоен за всеки принц, и участваше във военните тренировки, яхнала жребеца си, с лък и колчан стрели на гърба. Но това беше преди да порасне и да заприлича на жена, преди слабата й като вретено фигура да се закръгли и сдобие с чувствени извивки. Никак не беше честно!

А най-лошото от всичко бе, че промененият й външен вид напомняше на баща й, че единственото му дете не е така бленуваният син. Той смяташе, че жените са твърде слаби, за да управляват сами. И тъй като нямаше мъжки наследник, бе дал ясно да се разбере, че възнамерява да я омъжи за някой чуждестранен принц.

Очите на Тресалара гневно блеснаха. Досега не бе срещала мъж, за когото да пожелае да се омъжи. Освен това не можеше да понесе мисълта, че любимата й Амелония ще се управлява от някакъв непознат само защото тя бе имала нещастието да се роди момиче. Ала на пръста й все още нямаше годежен пръстен и на хоризонта липсваше подходящ кандидат за ръката й. Надяваше се, че има достатъчно време, за да докаже, че една смела и предприемчива жена може да управлява народа си мъдро и решително.

Ободрена от тези мисли, Тресалара съблече роклята и бързо нахлузи мъжките дрехи. Искаше й се да отреже дългите гъсти коси, но се задоволи само да ги стегне в тежка плитка.

Вратата на стаята й се отвори и влезе Елани, най-младата й придворна дама и близка приятелка. Сините й очи се разшириха от изненада.

— О, Ваше Височество, със сигурност няма да се осмелите…

— Само гледай! — Тресалара се усмихна дяволито, забоде плитката си високо на главата и нахлупи на главата си кожена шапка, която стигна до ушите й. — Представям ти младия Трев, обикновено селско момче от Амелония, тръгнало на лов за приключения!

Преди Елани да успее да възрази, принцесата вече бе изчезнала.

Беше на половината на задната стълба, водеща към долния етаж, когато до слуха й достигна силен вик, последван от суматоха. Без да се поколебае, тя се покатери на перваза на прозореца, който гледаше към главния двор.

Гледката смрази сърцето й. Решетката на крепостната врата бе спусната, вратите бяха залостени, а дворът бе препълнен с войници в черни пелерини. Някои от тях ги бяха отметнали, разкривайки всяващи страх черни униформи. Непознатите пъплеха навсякъде. По знак на водача си те се спуснаха към тълпата.

Масите се запреобръщаха. Плодовете и различните инструменти хвръкнаха във въздуха. Тръбачът на краля засвири бойния призив. Пилета и прасета се разбягаха на всички посоки, жени и деца пищяха, бебета плачеха, мъже падаха, посечени от вражеските остриета. Слава на Бога, Тресалара видя да пристига капитан Джедай.

Той вдигна ръка и поведе воините си в атака. В същия миг облекчението на Тресалара се превърна в ужас. Смелият Джедай се олюля, пронизан в гърба от предателски нож. Щом се строполи на земята, войниците зад него смъкнаха пелерините си с кралските знаци и под тях се показаха отвратителните униформи на враговете. Всичко стана за миг.