Ф. Уилсън - Боб Дилън, Трой Джонсън и скоростната кралица

Тя скача в прегръдките ми и се притиска в мен. Ръцете ми се плъзват към шията й, обгръщат я, после се отпускат. Не мога.

— Ей, ама какво правиш тук, човече? Няма ли да свирите?

— Малко се… разсеях.

— Ех, Трой, захарче, ако си спукал гума, то си попаднал точно където трябва. Знам как ще те оправим.

В този момент вече съм наясно как ще стане. Без кръв, без болка, без свинщини.

— Може би си права. Може би трябва малко да се напомпам.

Очите й светват.

— Свежар! Всичко съм приготвила в банята, но не можах да си намеря вена. Да вървим.

— Ама искам и ти да се боцнеш. Не е гот да си сам.

— Ей, аз вече съм в небесата. Мушнах няколко „черни красавици“ преди да дойдеш.

— Да, ама вече не ти действат. Личи ти.

— Така ли мислиш? — Веждите й се сбръчкват угрижено, после тя се усмихва. — Окей. Още малко няма да ми навреди — особено ако е право в целта.

— Никога не прекаляваш с хубавите неща, нали така?

— Така. Ще ме боцнеш ли като снощи?

Ето това исках да чуя.

— И още как.

Докато Сали си наглася турникета и си тананика под акомпанимента на „Господина с дайрето“, взимам най-голямата спринцовка и я пълня догоре с разтвора метедрин. Улучвам вената от първия път. Прекалено е надрусана, за да забележи размера на спринцовката, докато не вкарам по-голямата част.

Опитва се да си издърпа ръката.

— Ей, това са цели десет шибани кубика!

Аз съм спокоен. Повече от спокоен. Отвътре съм като камък.

— Да, ама не беше пълна догоре. Сложих само един кубик — Вдигам я от тоалетната чиния. — Айде. Да вървим.

— Ами ти, Трой? Аз си мислех, че искаш…

— По-късно. В клуба. Трябва да се връщам.

Докато й опаковам принадлежностите, внимателно изтривайки отпечатъците си от спринцовката и шишенцата, тя увисва на вратата на банята.

— Не ми е добре, Трой. Колко ми даде?

— Не много. Хайде, да вървим.

Нещо ще се случи — двайсет хиляди милиграма метамфетамин в единична доза би трябвало да упражнят катастрофален ефект — но каквото и да е то, не искам да се случи в моя апартамент.

Бързам да я изкарам на улицата. Добре, че живея на първия етаж; щеше да бъде много неприятно, ако се налагаше да слиза дълго по стълби точно сега. Почти сме отминала кооперацията, когато тя се хваща за гърдите.

— Майната му, боли! Трой, мисля че получих сърдечен пристъп!

Тя започва да трепери и получава спазми, така че я дръпвам в една уличка. Една котка се стрелва от сенките; уличката смърди на боклуци. Сали се гърчи и пада на колене.

— Закарай ме в болницата, Трой — казва тя с отслабен, стържещ глас. — Мисля, че този път прекалих с дозата.

Клякам до нея и се боря с импулса си да я пренеса до спешното отделение на „Сейнт Винсънт“, която е през няколко блока. Вместо това я държа в прегръдките си. Тя потреперва.

— Не мога да дишам!

Гърчовете се усилват. Конвулсиите почти я изтръгват от ръцете ми; след което затихват, а тя едва диша. Следва нова конвулсия, по-силна от предишната, от гърлото й се разнасят давещи се звуци. Пак притихва, само че този път не диша. Едно последно потреперване и Сали Скоростната кралица финишира със скърцащи гуми.

Както съм приклекнал край нея, все още държейки я в прегръдките си, започвам да хлипам. Не стана така, както го бях планирал, въобще не се получи както трябваше. Всичко уж щеше да изобилства от мир и любов, и хармония, истински Уудсток, а не Алтамонт. Музика, веселие, пари. А това не беше в плана.

Изправям се с пълзене и повръщам в една от кофите за боклук. Тръгвам бавно. Не поглеждам назад. Не мога. Препъвам се по улицата и се отправям към „Осмото чудо“, плачейки през целия път.

Собственикът, останалите музиканти, всички ме хокат за закъснението. Поглеждам към публиката и виждам, че Дилън си е тръгнал, но не ми пука. Ама хич. Останалите три изпълнения са пълна бъркотия, най-лошите през цялата ми кариера. Остатъка от нощта ми е мъгла. Свършваме със свиренето и аз побягвам.

„Пери Стрийт“ гъмжи от ченгета и проблясващи червени лампи. Няма нужда да питам защо. Дотолкова се мразя, че пак ми се догади. Обещавам си, че първата ми работа утре ще е да занеса плочите в някой сейф, така че това никога повече да не се повтори.

Не поглеждам към никого, докато пресичам уличката, опасявайки се, че ще забележат вината в очите ми и съм много изненадан, когато намирам Чарли, моят хазяин, да седи пред входа на сградата.

— Ей, Джонсън! — подвиква ми той. — Къде се губиш, да те вземат мътните? Ченге’ата те търсят навсяк’де!