Ф. Уилсън - Боб Дилън, Трой Джонсън и скоростната кралица

Той кима.

— Да бе, Сали беше, точно така. Казва,че ги пазиш като златно съкровище. Сигурно са ценни. Само че, това за което стана дума пред Дилън бе за някаква песен с „дайре“ в заглавието, а той каза, че си бил мислел за нещо подобно.

— Без майтап? — Гласът ми звучи като жабешко изкрякване.

— Да бе. Така че наистина иска да си поговорите.

Сигурно е така. Само че какво ще кажа?

И тогава се сещам, че съм оставил Сали в апартамента си. Щеше да повиси там известно време и да дойде за късното шоу.

Още малко и ще се панирам съвсем. Въпреки, че съм сигурен, че заключих репетиционната, изпитвам някакво желание да се затичам право натам.

— Ей, и аз искам да поговоря с него, наистина. Само че трябва да свърша едно-две неща. След малко ще се отбие моят мениджър и това е единствената възможност да се видим, преди да замине за Западния бряг, така че предай на господин Дилън, че ще дойда веднага след края на следващото изпълнение. Кажи му да обърне внимание на парчетата — ще си струва чакането.

Типът свива рамене:

— Окей. Ще му кажа, но не съм сигурен дали ще се зарадва особено.

— Съжалявам, човече. Нямам избор.

Веднага щом излезе, се стрелвам към задния изход и се затичвам към „Пери Стрийт“.Трябва да измъкна Сали от апартамента и никога повече да не я допускам вътре. Може би дори ще успея да се върна в „Осмото чудо“ навреме, за да пийна с Дилън. Лесно ще го убедя, че така наречената „песен на Дилън“ върху моите вносни плочи е резултат от амфетаминова лудост — всички във Вилидж са наясно докъде се е докарала Сали с дрогата.

Докато вкарвам ключа в ключалката, чувам нещо, което не ми се ще да чувам, нещо, което не би трябвало да чувам. Само че когато отварям…

„Господина с дайрето“ звучи на уредбата.

Нахълтвам във втората спалня, репетиционната. Вратата е отворена и Сали танцува из стаята. Стряска се, щом ме вижда и веднага влиза в ролята на надрусано малко момиченце.

— Яяяя, Трой, намерих ключа и не можах да устоя на изкушението, защото наистина исках да ги чуя тия твои странни плочи и много ми харесват, наистина, само че никога не съм ги чувала тия „Бърдс“, въпреки, че е единият от тях се казва Кросби и прилича на един певец, дето го видях миналата година в един клуб, само дето косата му беше по-къса тогава и никога досега не съм я чувала тази песен с „дайрето“, но тя определено е на Дилън, въпреки че той никога не я е изпълнявал, така че ще трябва да го попитам. И забелязах нещо още по-странно, искам да кажа, наистина странно, защото видях датите за запазените права на някои от плочите — чат ли си, ония малки кръгчета с малката буква „с“ вътре в тях? — и така, човече, някои от тях са в бъдещето , човече, не е ли диво? Искам да кажа, на една от тях има кръгче-С 1965, а на една друга кръгче-С 1970 и все едно, че някой ме е пренесал с машина на времето в бъдещето и аз съм ги донесла от там или нещо такова. Искам да кажа, това диво ли е или що?

Непозната до момента ярост ме раздира отвътре. Губя си гласа. Иска ми се да я удуша. Ако можех да я докопам, щях да го направя, но за неин късмет тя все още подскача из стаята. Стоя като истукан. Стискам юмруци, плътно долепени до тялото ми и трескаво обмислям възможностите.

Как да изляза от ситуацията? Сали просто хвърли едно око на няколко от албумите снощи и после цял ден е дрънкала из цял Вилидж за тях и за това колко редки и уникални са те. А след тази вечер, знаех съвсем точно какви ще ги плещи утре: песни на Дилън, които още дори не са написани, групи, които още не съществуват и най-лошото, албуми с авторски права в бъдещето!

Вълнички… трвожех се за вълничките във времевия поток, които ще ме издадат. Устата на Сали щяха да причинят вълни . Направо цунами !

Целия сценарии се разигра в главата ми като на кино: мълвата се разнася, Дилън става още по-любопитен, „Кълъмбия Рекърдс“ започват да се притесняват за евентуални пирати, замесват се адвокати, във „Войс“ се появяват статии и идва неизбежното — посред нощ на вратата ми почукват от Възстановителния взвод, упояват ме, връщат ме в моето време и сбогом музикална кариера. Сбогом Трой Джонсън.

Сали трябва да бъде премахната.

Студената пресметливост на подобна мисъл ме шокира. Само дето трябва да избирам: или Сали, или аз. Ето за какво става въпрос: аз или Сали. Какво друго ми остава?

Избирам себе си.

— Много ли си сърдит? — пита тя.

Поклащам глава:

— Малко съм раздразнен, може би, но ти не се тревожи — Усмихвам се. — Трудно е човек да ти се разсърди.