Ървин Уелш - Порно

Намотавам бинт на главата си и връзвам шарена кърпа отгоре. Така се отправям към болница Роял, интензивно отделение. Преди да вляза минавам край болничната книжарница с намерението да купя картичка, но вместо това купувам голям черен маркер.

Вървя по дълъг, празен коридор в тази викторианска част от сградата, мислейки си за всичките нещастия и мъки, които са виждали тези стени. В гърдите си усещам тежест и е доста студено. Копелетата построиха нов комплекс в Малка Франция наскоро и са занемарили мястото. Светлината в тази част от болницата е много смътна, а докато се качвам по мраморните стълби подметките ми скърцат и ме хваща шубе. Главата ми бучи и ме тресе ужас, че той ще изскочи от някъде.

Когато стигам отделението, ми олеква. Явно са оставили само една сестра тук да наглежда шестте пациента — петима дъртаци, който явно няма да ги бъде и Франко в пълно безсъзнание. Той изглежда някак инертен и восъчен, сякаш вече е труп. Няма респиратор, но е трудно да установиш каквото и да било дишане. Към него има прикачени тръбички. Две явно вливат физиологичен разтвор и кръв, а третата отвежда урината. Аз съм единственият му посетител. Сядам близо до него.

— Pauvre, pauvre, Франсоаз — казвам на летаргичната фигура, пременена отгоре до долу в бинт и гипс. Някъде под всичко това се намира Бегби.

Копелето никакъв го няма. Разглеждам диаграмите му.

— Нещата изглеждат наистина зле, Франк. Както каза сестрата „много е зле, ще му трябва истински дух, за да излезе от ямата“, а аз й викам — „Франк е боец“.

Гледам торбичката с плазма, която преминава по тръбата и оттам във вените му. Тъпо копеле. Трябва да се изпикая в бутилка бира и да я закача на мястото на плазмата. Вместо това изваждам маркера и дращя някои наистина любящи графити по гипса му, докато говоря:

— Той пак ме прецака, Франк. Аз се издъних, забравих един важен урок. Никога не се връщай назад. Върви напред. Или се движиш напред или свършваш като… ами, като теб, Франк. Много се радвам да те видя в това състояние, Франко. Винаги е добре да знаеш, че някое нещастно копеле е по-зле от теб — усмихвам се и се наслаждавам на резултатите от артистичния си талант върху гипса:

ПЕДИ ЗАДНИК

— Помниш ли когато се запознахме за пръв път, Франк? Кога за пръв път ми каза нещо? Аз си спомням. Играех мач на Линкс с Томи и някакво друго момче от квартала. Тогава пристигна тази ваша чудна групичка. Мисля, че и Рентс и Спъд бяха там. Бяхме още в началното училище. Беше уикенда след като Хибс падна с 4:2 от Ювентус на Ийстър Роуд. Алтафини спаси хеттрик. Ти дойде и ме пита, дали не съм шибан жабар. Отвърнах, че съм шотландец. Тогава Томи се пробва да помогне и каза — „Само майка му е италианка, нали, Саймън?“.

Ти ме сграбчи за косата, опъна я здраво и каза нещо остроумно като „Шотландия над всичко“ и „Така правим с мръсните италиански копеленца“ докато ме въртеше унизително наоколо, крещейки в лицето ми „насрахте се през войната“ и така нататък. Опитвах се да извикам, че съм от Хибс, че съм им голям фен, че викам яко за тях и направо издивях, когато Стантън ни разбиха с 2:1. Беше безсмислено, трябваше да го отнеса, твоята бабаитска гавра, докато не се измори и не си намери друга жертва. И познай кой те насъскваше тогава и гледаше гадно отзад? Да-а, Рентън се отваряше като Суецкия канал, копелето.

Но Франко само си лежи, изкривената му, злобна тъпанарска уста стои плътно затворена.

— А нещата вървяха толкова шибано добре, Франк. Някога изпитвал ли си такова нещо, Франко? Че играеш своята игра, че хвърчиш напред и тогава идва някакво копеле и ти измъква всичко под носа. Защото трябва да има някакви правила, Франко. Дори ти не би направил такова нещо със своите. За себе си знам, че не бих го направил. Ако движиш истински бизнес, имаш нужда от доверие. Аз играя игри, Франк. Ти никога не би го разбрал, но аз съм войн, такъв, какъвто ти никога няма да бъдеш. Аз вярвам в класовата война. Вярвам в борбата между половете. Вярвам в собственото си племе. Вярвам в добродетелната, интелигентна, осъзнала се част от работническата класа срещу мъртвите мозъци на малоумните маси, както и посредствената, бездушна буржоазия. Вярвам в пънк-рока. В нордърн соула. В есид хауса. В рокендрола. Също вярвам в предкомерсиалния честен рап и хип-хоп. Това е моят манифест, Франко. Ти рядко, да не кажа никога не си се вписвал там. Да, аз се възхищавам на гангстерските ти инстинкти, но психарските ти изпълнения не ме трогват. Тяхната груба баналност обижда моето чувство за добър вкус. Рентън обаче, мислех, че Рентън споделя моята визия. Моята пънк-визия. Но какво всъщност е той? Мърлявия Мърфи с акъл и още по-малко морал.