Ървин Уелш - Порно

Настроението ми се вдига когато стигам до банкомата и той работи. Някакъв пияница се опитва да борави с него. Приближавам копелето внимателно, тресящ се от притеснение. Чувам как някакви пичове се цепят и сипят заплахи един срещу друг по Джанкшън Стрийт. Когато си в Амстердам тази атмосфера дори ти липсва, атмосферата на не особено сдържано случайно насилие и агресия, цялата тази процесия от параноя. Там то просто не съществува.

Хайде приятел. Довърши го!

Тогава чувам познат глас, който ме срязва на две и с болезнено усилие на волята поглеждам от другата страна на улицата.

Бегби.

Крещи в мобилен телефон.

Той обаче също ме вижда и остава с отворена уста, точно пред Сентръл Бар. Копелето е като поразено от гръм. Аз също.

Кретенът изключва GSM-а и изревава:

— РЕН-Н-Н-ТЪ-Ъ-Ъ-Н!

Кръвта ми замръзва във вените и само виждам как Франк Бегби се юрва срещу мен през платното с лице, изкривено от злоба и имам чувството, че ще прехвърчи точно покрай мен и ще размаже някой друг, защото вече не ме познава и аз нямам нищо общо с него. Но аз знам, че той иска мен, знам, че ще бъде зловещо и трябва да бягам, но не мога. В тези няколко секунди животът се накъсва на безброй частици. Мисля си колко безполезни и нелепи са моите умения по бойни изкуства. Всичките тренировки, всички упражнения се изпаряват пред изражението върху лицето му, защото старата песен от детството безпощадно се върти в главата ми: Бегби = Зло = Страх. Волята ми е напълно парализирана. Някакви части от съзнанието ми пазят спомен за бойната поза, която трябва да заема, за движението, с което трябва да блокирам удара му и да го прасна с длан в носа или пък да отстъпя рязко пред атаката му и с лакът да го нацеля в слепоочието. Но това са само немощни импулси, безпроблемно неутрализирани от убийствен страх.

Бегби се носи срещу мен и нищо не мога да направя

Не мога да извикам

Не мога да се моля

Не мога нищо да направя

Сестрата на Али, Кат, никога не ме е харесвала и направо си умира от яд, защото пак се виждаме с Али, значи. Али иска да се върне скоро вкъщи, човече, заедно с Анди! Страхувам се да излизам и затова тя прескача до нас и решаваме да идем на кино. Шината ми е свалена, но челюстта ми още е твърда като дърво, човече. С Али не сме го правили от години и честно, челюстта не е единственото твърдо нещо по мен, значи. Мисля си да й кажа, хайде да отскочим обратно до нас, значи, но се сещам, че съм казал на Рентс да донесе Запа.

Та, налага се да си тръгна сам и ми е малко кисело, значи, но в същото време ми е адски гот. Подскачам доволно по Уок, но се оглеждам внимателно за Франко. Разправят, че котакът ми е простил, но не ми се вярва, значи. Човек никога не е сигурен. Рентс трябва вече да е пристигнал и се стягам, че съм го изпуснал. Когато стигам в края на Уок, гледам някаква врява, линейка, полиция, народ. Втриса ме, човече, сякаш са ми отрязали изведнъж дрогата. Като видя полиция или линейка едно име веднага изскача в главата ми. Бързо вкъщи, мисля, бързо, но, ами, ако Бегби е сгащил Марк, значи?

Сърцето ми ще се пръсне, човече.

МАМКА МУ, НЕ…

Виждам първо него. Бегби. На земята. Бегби претрепан! Лежи проснат! Франко! Злият котак е бил нокаутиран, а над него стои някакъв от Бърза помощ и още някакъв риж пич, който прилича на… мамка му… това е Рент Бой и изглежда нищо му няма! Рентс и Бегби… и…

Не…

Не…

Рентс е пребил Бегби и то лошо…

Тогава смразяващ спазъм преминава през мен, защото къде ми е котарака, човече, къде е Запа?

Няма начин… Няма начин да се забъркам в тази каша, човече. В никакъв случай. Но трябва да си намеря котарака, трябва да намеря Запа. Вдигам яка, нахлузвам надолу бейзболната си шапка и си пробивам път през тълпата. Тогава виждам Нели, който излиза от тарапаната и прасва Рентс по мутрата.

Рентс се олюлява и се хваща за челюстта, Нели изкрещява нещо и избягва сред народа. Някаква кука отива до Марк, но Марк поклаща глава, все едно отказва да натопи Нели и се мята в линейката при Бегби.

И тогава го виждам: Запа, човече, клетият ми котарак, просто зарязан на улицата! Веднага изтичвам и взимам чантата със здравата си ръка. Гаджето, което го гали през вратичката ме поглежда мръснишки, значи.

— Знам на кого е котката — викам й — и ще им я върна.

— Какви са тия хора? Да си оставят животното на улицата! — казва гаджето.

— Така е, вярно — разправям и само се чудя как по бързо да се омета оттук, защото нервите ми направо не издържат, значи.