Ървин Уелш - Порно

Чувствам огромно облекчение когато слизаме от самолета. Вземаме чантите си и Саймън се запътва право към таксиметровата стоянка.

— Няма ли да изчакаме другите да кацнат с Изи Джет? — интересувам се.

— Не мисля, някак си… — казва той отегчено. — Виж, Ники, значи, ъ-ъх, Карлтън беше пълен и затова им резервирах стаи в Бевърли. И той е в центъра.

— По-евтин ли е?

— Може да се каже, предполагам — ухилва се той. — Нашият апартамент е четиристотин лири на нощ, а техните резервации са двайсет и осем лири на нощувка.

Поклащам глава с престорено отвращение, надявайки се да не забележи фалша ми.

— Но аз се нуждая от представителен апартамент заради бизнеса… — протестира той. — Вреди на имиджа да те виждат в някаква миша дупка… Не, че Бевърли е миша дупка, разбира се.

— Бас държа, че е — казвам. — Това е чиста дискриминация, Саймън. Ние сме един отбор.

— Тези хора идват от места като Лохенд и Уестър Хейлз, забрави ли? Това е див лукс за тях! Аз просто се грижа за тях, Ники, на по-шикозно място биха се чувствали като риба на сухо, Ники! Честно, кажи ми, как си представяш Къртис в Карлтън? А Мел? С нейните татуировки? Не, не бих искал да поставям нито тях, нито себе си в неловка ситуация — надува се той с вирната нагоре глава и очила, докато бутаме количката си с багажа към стоянката.

— Такъв си сноб, Саймън — информирам го и се кискам високо.

— Глупости! Аз съм от Лийт, как бих могъл да бъда сноб? Ако трябва да се определя, то аз съм социалист. Просто играя политиката на бизнес света, това е — отсича той и повтаря: — Само да смее да ме извози копелето Рентън… Би било жалко за стаята… Но аз съм предвидлив и отказах резервацията му в Карлтън и го преместих в Бевърли с останалите… Копелето не заслужава повече…

— Марк е о’кей. Излиза с Даян, а тя е сладурана.

— Няма съмнение, копелето може да вдъхва доверие, когато реши. Но ти не го познаваш колкото мен. Не забравяй, че сме израснали заедно. Знам му и кътните зъби. Той е боклук. Всички сме.

— О, такова ниско самочувствие, Саймън! Никога не бих си го помислила!

Той върти глава като куче, което излиза от морето.

— Имам предвид в положителния смисъл — казва той. — Но аз познавам природата му. Ако наистина Даян ти е приятелка, бих я посъветвал да си пази портмонето!

Вземаме такси до Карлтън и пътуваме по натоварената крайбрежна улица.

— Щях да се спра на хотел Дю Кап — обяснява Саймън, — но той е твърде далеч от центъра на събитието, което означава постоянно ползване на таксита. Този е точно на Ла Кроазет — информира ме и смъмря апатичния латино шофьор на впечатляващ френски. — Vite! Je suis tres presse! Est-ce qu’il y a un itineraire de degagement?

Най-сетне пристигаме и слизаме от таксито. Двама портиери моментално сграбчват куфарите ни.

— Monsieur, Mademoiselle ще се регистрират в хотела?

— Oui, merci — отвръщам и тръгвам след тях, но Саймън продължава да стои отвън, съзерцавайки морето и тълпата, която се ниже по Кроазет. После се обръща към разкошната бяла блестяща фасада в стил Едуард VII.

— Саймън, добре ли си?

Той сваля очилата си Рей Бан и ги слага в горния външен джоб на жълтото си ленено сако.

— Само ме остави да се насладя на момента — подсмърча той, стискайки ръката ми и забелязвам как в очите му напират сълзи.

Влизаме във фоайето на хотела, което излъчва ослепителен разкош и се доминира от черни и златни колони. На очи се набиват три нюанса мрамор — сив, оранжев и бял, всички те обрамчени с щедри златни отливки във вид на листенца. Кристалните полилеи, величествено провиснали на огромни месингови вериги, мраморния под, белите стени и арките, всичко направо крещи за богатство и класа.

Горе в стаята, килимът е толкова дебел, че чувството е като да вървиш през меласа. Леглото е колосално и има телевизия с петдесет канала. Огромната баня е натъпкана с всякакви тоалетни принадлежности, има и бутилка Rose de Provence в кофа с лед, която Саймън отваря, налива две чаши и ги отнася на балкона с изглед към морето. Гледам надолу и забелязвам, че минувачите са силно впечатлени от хотела. Те вървят по крайбрежната улица и ни зяпат. Саймън, отново с очила, помахва небрежно на някакви туристи, а те се смушкват помежду си и започват да ни щракат с фотоапаратите си! Само се чудя, за кои ли ни мислят!

Разпускаме на балкона, на пъпа на света, изпълнени с доволство пием розе и жегата, съчетана с неволите ми в самолета плюс виното у Гавин предишната вечер започват да ме карат на сън.

Но ние сме тук. Аз съм тук. Аз съм актриса, звезда, тук, в Кан.