Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Чакай! — извика той. — Колко време е изминало, откакто е умряла сестра ти? Бързо ми кажи!

— Осемнайсет години — отвърна човекът. — Защо ме питаш? Какво значение имат годините?

— Осемнайсет години! — изсмя се Дориан с нотка на тържество в гласа. — Осемнайсет години! Заведи ме под лампата и виж лицето ми!

Джеймз Вейн се поколеба за миг, не разбирайки какво означава това, после сграбчи Дориан Грей и го измъкна от прохода.

Светлината на слабия и олюляван от вятъра пламък на фенера беше все още достатъчна, за да повярва Джеймз Вейн, че се е заблудил, тъй като лицето на човека, когото се бе канил да убие, притежаваше цялата свежест на юношеството и неопетнената чистота на младостта. Едва ли можеше да му се дадат двайсет години; не изглеждаше по-възрастен, отколкото е била сестра му, когато се бяха разделили преди толкова много години. Явно беше, че не е възможно този човек да е разбил живота й.

Джеймз Вейн пусна жертвата си и залитайки, се отдръпна назад.

— Боже мой! Боже мой! — извика той. — А аз щях да те убия!

Дориан Грей въздъхна дълбоко.

— Ти едва не извърши ужасно престъпление — каза той, като го погледна строго. — Нека това ти послужи за предупреждение, че човек не бива сам да отмъщава.

— Простете ми, сър — прошепна Джеймз Вейн, — заблудих се. Една случайна дума, която чух в онова проклето свърталище, ме насочи по погрешна следа.

— Най-добре си върви и скрий някъде този револвер, за да не си навлечеш беля — каза Дориан Грей, обърна се и бавно тръгна по улицата.

Джеймз Вейн стоеше ужасен на тротоара. Трепереше от глава до пети. След малко една тъмна сянка, която се прокрадваше покрай влажната стена, излезе на светлината и безшумно се приближи до него. Той усети, че някаква ръка докосва рамото му и погледна стреснато назад. Беше една от жените, които бяха стояли край тезгяха.

— Защо не го уби? — изсъска тя, като приближи лицето си до неговото. — Знаех, че преследваш него, когато изскочи навън. Глупак такъв! Трябваше да го убиеш. Той е много богат и е по-лош от сатаната.

— Това не беше човекът, когото търся. Не са ми нужни ничии пари. Нужен ми е човешки живот. Този, когото искам да убия, трябва да е на около четирийсет. А това беше момче. Благодаря на бога, че не омърсих ръцете си с кръвта му.

Жената язвително се засмя.

— Почти момче! — подигравателно каза тя. — Близо осемнайсет години са изминали, откакто Чаровният принц ме направи това, което съм сега.

— Лъжеш! — извика Джеймз Вейн.

Тя вдигна ръка към небето.

— Кълна се пред бога, че казвам истината.

— Пред бога?

— Да остана на място, ако не е така! Той е най-лошият от всички, които идват тук. Казват, че се продал на дявола заради красивото лице. Запознах се с него преди около осемнайсет години. Оттогава той почти не се е променил. За разлика от мен — добави тя със злобна усмивка.

— Заклеваш ли се в това?

— Кълна се — повтори тя като ехо с повехналите си уста. — Но не ме издавай пред него. Страхувам се. Дай ми малко пари, за да пренощувам някъде.

Той се отдръпна с проклятие от нея и се втурна към ъгъла на улицата, но Дориан Грей беше вече изчезнал. Когато се обърна назад, жената също я нямаше.

Една седмица по-късно Дориан Грей седеше в зимната градина в имението си в Селби и разговаряше с хубавичката херцогиня Мънмът, която му гостуваше заедно със съпруга си, шестдесетгодишен човек с изморен вид. Беше време за чай и меката светлина на голямата лампа с дантелен абажур падаше върху изящния сервиз от китайски порцелан и сребърните прибори. Херцогинята изпълняваше ролята на домакиня. С белите си ръце тя грациозно поемаше чашите, а пълните й червени устни се усмихваха на нещо, което Дориан току-що й беше прошепнал. Лорд Хенри се бе отпуснал в един плетен стол с копринена драперия и ги наблюдаваше. На дивана с цвят на праскова седеше лейди Нарбъро и се правеше, че слуша разказа на херцога за последния бразилски бръмбар, който той беше прибавил в колекцията си. Трима млади мъже в елегантни смокинги поднасяха на дамите чаени сладки. Гостите бяха дванайсет души, а на следващия ден се очакваха да пристигнат още.

— За какво си говорите? — попита лорд Хенри, като приближи до масата и си остави чашата. — Надявам се, Гладис, че Дориан ти разказва за моя план да прекръстя всички неща. Нали идеята ми е чудесна?

— Аз не желая да бъда прекръствана, Хари — възрази херцогинята, като го погледна с красивите си очи. — Напълно съм доволна от името си, а съм сигурна, че и мистър Грей е доволен от своето.