Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Както и всички добри репутации, Гладис — намеси се лорд Хенри. — Представиш ли се добре, веднага си навличаш врагове. Трябва да бъдеш посредствен, за да си популярен.

— Но не и сред жените — каза херцогинята, като поклати глава, — а жените ръководят света. Уверявам те, че ние не понасяме посредствеността. Ние, жените, както е казал някой, обичаме чрез ушите си, а вие, мъжете, обичате чрез очите си, ако изобщо можете да обичате.

— Струва ми се, че ние никога не правим нещо друго — прошепна Дориан.

— О, значи вие никога не можете да обичате истински, мистър Грей! — отвърна херцогинята с престорена тъга.

— Скъпа Гладис! — извика лорд Хенри. — Защо говориш така? — Любовта живее чрез повторението, а повторението я превръща в изкуство. Освен това на всяка любов винаги се гледа като на първа. Смяната на обектите не пречи на искреността на чувството. Тя само го подсилва. Най-често животът ни подарява едно-единствено голямо преживяване и тайната е в това, да го повтаряш колкото е възможно по-често.

— Дори и когато си бил наранен от него ли, Хари? — попита херцогинята след кратка пауза.

— Тъкмо когато си бил наранен от него — отвърна лорд Хенри.

Херцогинята се обърна и погледна Дориан Грей с любопитство в очите.

— Какво ще кажете за това вие, мистър Грей? — попита тя.

Дориан се поколеба за миг. После отметна глава назад и се засмя.

— Винаги съм съгласен с Хари, херцогиньо.

— Дори когато греши?

— Хари не греши.

— А неговата философия прави ли ви щастлив?

— Никога не съм търсил щастие. Кому е нужна щастието? Аз търсех наслаждение.

— И намирахте ли го, мистър Грей?

— Често. Твърде често.

Херцогинята въздъхна.

— А аз търся покой — каза тя — и ако не отида веднага да се преоблека, той ще ме отмине тази вечер.

— Позволете ми да ви отрежа няколко орхидеи, херцогиньо — каза Дориан, като скочи на крака и тръгна към другия край на зимната градина.

— Флиртуваш доста дръзко с него — каза лорд Хенри на братовчедка си. — Но се пази. Той е много обаятелен.

— Ако не беше обаятелен, нямаше да има битка.

— Значи, елин срещу елин?

— Аз съм на страната на троянците. Те са се сражавали за една жена.

— Но са били победени.

— Има и по-лоши неща от пленничеството — отвърна тя.

— Ти галопираш с отпуснати поводи.

— Бързината дава живот — беше отговорът.

— Ще си го запиша тази вечер в дневника.

— Кое?

— Че изгорилата се пеперудка отново се стреми към огъня.

— Аз дори не съм опърлена. Крилата ми са невредими.

— Ти ги използуваш за всичко друго освен за летене.

— Смелостта е преминала от мъжете в жените. Това е ново усещане за нас.

— Имаш съперница.

— Коя е тя?

Той се засмя и прошепна:

— Лейди Нарбъро. Тя го обожава.

— Събуждаш у мен опасения. Увлечението по античността е опасна за нас, романтиците.

— Романтици! Ти си служиш само с научни методи.

— Мъжете са ни учили.

— Но не са успели да проучат вас — жените.

— Опиши ни като пол — каза тя предизвикателно.

— Сфинксове без загадки.

Тя го погледна усмихнато.

— Колко се бави мистър Грей! Да отидем да му помогнем. Не съм му казала какъв ще бъде цветът на роклята ми.

— О, ти трябва да си подбереш рокля според цветята му.

— Това би било предварителна капитулация.

— Романтичното изкуство започва с връхната си точка.

— Трябва да си запазя възможност за отстъпление.

— Като партите ли?

— Те са намерили спасение в пустинята. Аз не мога да направя това.

— На жените не винаги им се предоставя избор — отвърна той, но едва бе успял да завърши фразата си, когато от отдалечения край на зимната градина се дочу сподавен стон, последван от глухия шум от падането на нещо тежко. Всички скочиха. Херцогинята застина от ужас. Лорд Хенри, също изплашен, се втурна сред люлеещите се клони на палмите и намери Дориан Грей, паднал по очи върху облицования с плочки под в дълбок припадък.

Веднага го пренесоха в синия салон и го сложиха да легне на едно канапе.

След малко той дойде на себе си и огледа смаян стаята.

— Какво се е случило? — попита той. — О, да, спомням си. В безопасност ли съм тук, Хари? — и започна да трепери.

— Скъпи Дориан — отвърна лорд Хенри. — Ти просто припадна. Това е всичко. Навярно си се преуморил. По-добре не идвай на вечеря. Аз ще се погрижа за гостите.

— Не, ще дойда — каза Дориан, като се изправи с усилие. — Предпочитам да дойда. Не бива да оставам сам.

Той отиде в стаята си и се преоблече. На масата беше необикновено весел и безгрижен, но от време на време потръпваше от ужас, като си спомняше притиснатото като бяла носна кърпа към прозореца на зимната градина бледо лице на Джеймз Вейн, който го наблюдаваше.