Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Нейна светлост ми каза да почакам за отговор — измърмори той.

Дориан сложи писмото в джоба си.

— Кажете на нейна светлост, че веднага ще се прибера — отвърна той хладно.

Градинарят се обърна и бързо тръгна към къщата.

— Колко обичат жените да си играят с опасни неща! — засмя се лорд Хенри. — Това е едно от качествата им, което най-много харесвам. Жената е готова да флиртува с когото и да било, стига да има кой да я наблюдава.

— А ти обичаш да говориш опасни неща, Хари! В този случай обаче се заблуждаваш напълно. Аз много харесвам херцогинята, но не я обичам.

— А херцогинята много те обича, но не те харесва, значи, чудесно си подхождате.

— Ти злословиш, Хари, а няма място за злословие.

— В основата на всяко злословие стои вярата в безнравствеността — каза лорд Хенри, като запали цигара.

— Заради един парадокс си готов да пожертваш всекиго, Хари.

— Хората отиват на олтаря, за да се принесат в жертва по собствена воля — последва отговорът.

— Как бих искал да мога да обичам! — възкликна патетично Дориан Грей. — Но аз, изглежда, съм изгубил способността и желанието си да обичам. Прекалено съм погълнат от себе си. Собствената ми личност стана бреме за мен. Иска ми се да избягам, да замина, да забравя. Глупаво беше да идвам тук. Ще изпратя телеграма на Харви да ми приготви яхтата. На яхта човек поне се чувства в безопасност.

— В безопасност от какво, Дориан? Ти си разтревожен от нещо. Защо не ми кажеш какво е? Знаеш, че ще ти помогна.

— Не мога да ти кажа, Хари — отвърна той тъжно, — но сигурно всичко е плод на въображението ми. Тази неприятна случка ме разстрои. Имам лошото предчувствие, че нещо подобно може да ми се случи и на мен.

— Що за глупост!

— Дано да е глупост, но не мога да се освободя от тази мисъл. О, херцогинята е излязла да ни посрещне. С вталения си костюм прилича на Артемида. Ето че си дойдохме, херцогиньо.

— Научих всичко, мистър Грей — отвърна тя. — Горкият Джефри! Страшно е разстроен. И доколкото разбрах, вие сте го помолили да не стреля по заека. Колко странно!

— Да, това беше много странно. Не знам какво ме накара да го кажа. Навярно някаква прищявка. Той беше такава мила животинка. Съжалявам, че са ви разказали за човека. Темата не е приятна.

— Темата е досадна — намеси се лорд Хенри. — От психологическа гледна точка няма никаква стойност. Ако Джефри го беше направил нарочно, тогава щеше да бъде по-интересно. Много ми се ще да познавам някой, който наистина е извършил убийство.

— Какви ужасни неща говориш, Хари! — възкликна херцогинята. — Нали, мистър Грей? Хари, на мистър Грей отново му прилошава, ще припадне!

Дориан се овладя с усилие и се усмихна.

— Нищо няма, херцогиньо — прошепна той, — само нервите ми са силно разстроени. Това е всичко. Мисля, че повече походих тази сутрин. Не чух какво каза Хари. Сигурно нещо безнравствено. Трябва да ми го разкажете някой друг път. А сега може би е най-добре да отида да си легна. Ще ме извините, нали?

Бяха стигнали до голямото стълбище, което водеше от зимната градина към терасата. След като стъклената врата се затвори след Дориан, лорд Хенри погледна херцогинята с леко присвити очи.

— Много ли си влюбена в него? — попита той.

Загледана в пейзажа, тя не отвърна веднага.

— Бих искала и аз да знам.

Той поклати глава.

— По-добре е, че не знаеш, би могло да бъде фатално. Именно неувереността ни пленява. Неяснотата придава на нещата очарование.

— Но може да ни подведе да объркаме пътя.

— Всички пътища свършват на едно място, скъпа Гладис.

— А кое е то?

— Разочарованието.

— С него започна моят живот — въздъхна тя.

— Но то те обезщети с корона.

— Омръзнаха ми ягодовите листа. 44 44 Емблема на херцогска корона. — Б. пр.

— Но те ти отиват.

— Само пред хората.

— Ще ти липсват — каза лорд Хенри.

— Нямам намерение да се разделям е нито едно листенце.

— Мънмът има уши.

— На старостта ушите са глухи.

— Никога ли не те е ревнувал?

— За съжаление — не.

Той се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Върха на шпагата ти — отвърна лорд Хенри. — Той се счупи.

Тя се засмя.

— Но маската е все още на лицето ми.

— Тя прави очите ти още по-красиви — беше отговорът.

Херцогинята отново се засмя. Зъбите й блеснаха като бели семенца в ален плод.

Горе в стаята си Дориан Грей лежеше на канапето и всяка фибра на тялото му потръпваше от ужас. Животът изведнъж бе станал мъчително бреме за него. Трагичната смърт на нещастния гончия, застрелян в горичката като диво животно, сякаш бе предзнаменование за собствената му смърт. Едва не припадна, когато чу циничната шега на лорд Хенри.