Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Дориан не отговори нищо, но стана, отиде в съседната стая, седна пред пианото и пръстите му започнаха да се движат с лекота по белите и черни клавиши. Когато поднесоха кафето, той спря да свири и като погледна лорд Хенри, каза:

— Хари, не ти ли е минавало през ум, че Базил може да е бил убит?

Лорд Хенри се прозя.

— Базил е много известен и винаги носи евтин часовник. За какво да го убият? Той не е достатъчно умен, за да има врагове. Разбира се, талантлив художник е. Но човек може да рисува като Веласкес и все пак да бъде безкрайно скучен. А Базил наистина е доста скучен. Само веднъж събуди любопитството ми, когато преди години ми разкри безграничното си преклонение пред теб и ми призна, че ти си бил главният вдъхновител за неговото творчество.

— Аз много обичах Базил — каза Дориан с тъжна нотка в гласа си. — А не се ли говори, че е бил убит?

— Да, някои от вестниците споменават такова нещо. Но на мен това ми се струва невероятно. Знам, че в Париж има опасни свърталища, но Базил не е човек, който би ги посещавал. Той не е любопитен. И това е основният му недостатък.

— Какво би казал, Хари, ако ти призная, че аз съм убил Базил? — попита Дориан, като се взря в лицето на събеседника си.

— Бих казал, драги, че се опитваш да разиграваш роля, която не ти отива. Всяко престъпление е пошло, а всяка пошлост е престъпление. Ти не си способен да извършиш убийство, Дориан. Прощавай, ако с това, което казвам, засягам честолюбието ти, но те уверявам, че е така. Престъплението е присъщо на низшите класи. И аз ни най-малко не ги обвинявам. Според мен престъплението за тях е това, което е за нас изкуството — чисто и просто възможност да си доставиш необикновени усещания.

— Средство да си доставиш необикновени усещания? А нима ти мислиш, че човек, който веднъж е извършил убийство, може да повтори престъплението си? Моля те, не ми казвай такова нещо!

— О, всичко се превръща в удоволствие, ако се върши често — възкликна лорд Хенри и се засмя. — Това е една от най-важните тайни на живота. Според мен обаче, убийството е една голяма грешка. Човек никога не бива да върши нещо, за което не може да разказва след вечеря. Но хайде да оставим на мира горкия Базил. Бих искал да вярвам, че наистина е имал такъв романтичен край, какъвто ти предполагаш, но не мога. По-скоро си мисля, че е паднал в Сена от някой автобус и че кондукторът е потулил произшествието. Да, мисля, че такъв е бил краят му. Представям си го как лежи под онези мътнозелени води. Над него плават тежки баржи, а в косите му са се заплели водорасли. Знаеш ли, той вече не беше способен да създаде нищо голямо. През последните десет години творческата му сила отслабна.

Дориан въздъхна, а лорд Хенри стана, прекоси стаята и започна да гали главата на един явайски папагал — рядко срещана, голяма птица със сиви пера, с розова качулка и розова опашка, — който се люлееше на една бамбукова пръчица. Когато тънките изящни пръсти на лорд Хенри го докоснаха, той спусна белите си сбръчкани клепачи над черните си, лъскави като стъкло очи и започна още по-силно да се олюлява напред-назад.

— Да — продължи той, като се обърна и извади от джоба си носна кърпа, — творческата му сила отслабна. Той сякаш загуби нещо. Загуби идеала си. Когато приятелството ви свърши, той престана да бъде голям художник. Какво ви раздели? Предполагам, че ти е досаждал. Ако е така, той никога не би ти го простил. Това е присъщо на скучните хора. Впрочем, какво стана с онзи прекрасен твой портрет, който той нарисува?. Струва ми се, че не съм го виждал от завършването му. О, да, спомням си, ти ми беше казал преди години, че си го изпратил в Селби и че бил изгубен или откраднат по пътя. Не успя ли да го намериш? Колко жалко! Наистина беше един шедьовър. Помня, че исках да го купя. И съжалявам, че не го купих. Този портрет беше сътворен в най-добрия период от творчеството на Базил. След това изкуството му се превърна в онази странна смесица от бездарие и добри намерения, която дава право на всеки рисувач да се нарича типичен английски художник. Ти даде ли обявление, че се е загубил? Трябвало е да дадеш.

— Не помня? — каза Дориан. — Струва ми се, че дадох. Но никога не съм го харесвал истински. Съжалявам, че изобщо позирах за него. Споменът за цялата история ми е неприятен. Защо заговори за портрета? Той винаги ми е напомнял ония странни стихове от една пиеса, струва ми се „Хамлет“… как бяха точно?…