Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Човекът поклати глава.

— Много е далеч — измърмори той.

— Ето ти една златна лира — каза Дориан. — Ако караш бързо, ще получиш още една.

— Добре, сър — отвърна файтонджията. — Ще бъдем там след час. — И след като прибра монетата, обърна файтона и бързо подкара към реката.

Заваля студен дъжд и през влажната пелена на мъглата уличните фенери хвърляха призрачна светлина. Вече затваряха кръчмите и неясните силуети на мъже и жени се тълпяха на малки групи край вратите им. От някои заведения долиташе груб и неприятен смях. От други се чуваха пиянски крясъци и ругатни.

Облегнат назад във файтона с нахлупена на челото шапка, Дориан Грей разсеяно наблюдаваше отвратителния разврат на големия град и от време на време си повтаряше думите, които лорд Хенри му бе казал още в деня на запознаването им: „Една от най-големите тайни на живота е умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията.“ Да, това беше тайната. Дориан често я бе прилагал и сега щеше да я приложи отново.

Имаше свърталища за пушене на опиум, където можеш да си купиш забрава, ужасни вертепи, където споменът за стари грехове можеше да бъде унищожен с безумството на нови.

Луната бе надвиснала ниско и напомняше жълт череп. От време на време огромен безформен облак протягаше към нея дълга ръка и я скриваше. Газовите фенери ставаха все по-малобройни, а улиците — все по-тесни и мрачни. На едно място файтонджията обърка пътя и трябваше да се върнат назад около половин миля. Конят газеше из локвите, а от него се вдигаше пара. Страничните прозорчета на файтона бяха притиснати от сивата пелена на мъглата.

„Да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживявания!“ Как отекваха в ушите му тези думи! Душата му беше смъртно болна. Дали наистина преживяванията можеха да я излекуват? Беше пролята невинна кръв. С какво можеше да се изкупи това? О, за подобно нещо изкупление няма. Да, опрощението беше невъзможно, а забравата — все още постижима и той бе решил да забрави, да унищожи спомена за престъплението, да го смаже, както човек смазва пепелянка, която го е ухапала. Всъщност какво право имаше Базил да му говори така? Кой го бе определил за съдник на другите? Той беше казал ужасни, мъчителни неща, които трудно можеше да се понесат.

Файтонът продължаваше да трополи тежко напред и все по-бавно, както се струваше на Дориан. Той отвори междинното прозорче и извика на файтонджията да кара по-бързо. Ужасният глад за опиум сякаш го разяждаше отвътре. Гърлото му пареше, а изящните му пръсти нервно се свиваха. Удари яростно коня с бастуна си. Файтонджията се засмя и на свой ред замахна с камшика си. Дориан също се разсмя, но човекът не му отвърна нищо.

Пътят сякаш нямаше край, а улиците приличаха на черните нишки на гигантска, разпростряла се нашироко паяжина. Еднообразието започна да го потиска, а сгъстяващата се мъгла събуди у него страх.

Преминаха край едно поле с тухларни. Тук мъглата беше по-рядка и Дориан видя високите пещи с форма на бутилка и техните оранжеви ветрилообразни огнени езици. Залая ги куче, а някъде отдалеч, от тъмнината долетя крясъкът на самотна чайка. Конят се препъна в коловоза, кривна настрани и хукна в галоп.

След време те напуснаха черния път и файтонът отново затрополи по грубо павирани улици. Прозорците на повечето къщи бяха тъмни, но тук-там причудливи сенки се очертаваха на някой осветен от лампа транспарант. Дориан ги гледаше с любопитство. Те се движеха и жестикулираха като някакви огромни марионетки. Дразнеха го, в сърцето му се надигна глуха ярост срещу тях.

Когато файтонът завиваше край един ъгъл, някаква жена изкрещя нещо подире им от една отворена врата, а двама мъже ги преследваха тичешком около стотина крачки. Файтонджията ги удряше с камшика си.

Казват, че когато човек е овладян от някакво чувство, мислите му се въртят в кръг. Да, пресъхналите устни на Дориан Грей шептяха непрекъснато ония коварни думи за душата и преживяванията, докато накрая той намери в тях пълен израз на настроението си, оправдание за чувствата си, които и без това оправдание биха го владели. Една мисъл бе завладяла всички клетки на мозъка му, а дивата жажда за живот — най-страшният от всички човешки инстинкти — караше да тръпне всеки негов нерв, всяка фибра на тялото му. Грозотата, която някога му беше противна, защото придаваше реалност на нещата, тъкмо по тази причина сега му стана скъпа. Грозотата се бе оказала най-истинска от всичко. Вулгарните ругатни, отвратителните вертепи, безумният стремеж към разгулен живот, дори низостта на крадците и на отхвърлените от обществото въздействаха с по-голяма сила на въображението от всички творби на Изкуството, от всички мечти, навивани от Поезията. Тъкмо грозотата му бе необходима сега, за да забрави. След три дни щеше да бъде напълно излекуван.