Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Изведнъж файтонът спря рязко в началото на една уличка. Над ниските покриви и разкривените комини на къщите се издигаха тъмни мачти на кораби. Валма от бяла мъгла висяха като призрачни платна над рейките.

— Някъде тук, сър, нали? — попита с дрезгав глас файтонджията през междинното прозорче.

Дориан се сепна и се огледа наоколо.

— Да, тук — отвърна той, слезе, даде на файтонджията допълнителната лира, която му беше обещал, и закрачи бързо към кея. Тук-там на кърмите на някои от големите търговски кораби проблясваха фенери. Светлината им трепкаше и се пречупваше в локвите. В далечината се мяркаха червените отблясъци на отдалечаващ се параход, който пренасяше въглища. Хлъзгавият тротоар приличаше на мокра мушама.

Дориан тръгна наляво, като от време на време се обръщаше, за да види дали някой не го следва. След седем-осем минути стигна до малка къща, притисната между две неугледни фабрики. На един от прозорците на горния етаж имаше лампа. Дориан се спря и почука по особен начин.

След малко от коридора се чу шум от стъпки и някой свали веригата. Вратата се отвори тихо и той влезе, без да каже нито дума на пълната, безформена фигура, която се притули в сянката, когато той минаваше. В дъното на преддверието висеше парцалива зелена завеса, която се олюля от нахлулия от улицата вятър. Дориан я отдръпна и влезе в дълго помещение с нисък таван, което сякаш е било някога третостепенен танцувален салон. По стените имаше газови горелки, чиито пламъчета се отразяваха смътно и разкривено в оплютите от мухи огледала. Мръсните рефлектори от гофрирана ламарина, поставени зад тях, приличаха на трептящи дискове от светлина. Подът беше покрит с жълти стърготини, на места примесени с кал и тъмни петна от разлети напитки. Няколко малайци бяха наклякали край една малка печка и играеха на зарове, а белите им зъби проблясваха, докато си говореха. В един ъгъл, отпуснат върху масата, дремеше някакъв моряк, нахлупил лице върху ръцете си, а до ярко боядисания тезгях, заемащ цяла стена, стояха две повехнали жени и се подиграваха на някакъв старец, който с погнуса отърсваше ръкавите на палтото си.

— Той си мисли, че са го попълзели червени мравки — каза със смях едната, когато Дориан минаваше покрай тях. Старецът я погледна ужасен и започна да хленчи.

В края на помещението имаше малка стълба, която водеше към полутъмна стая. Докато Дориан изкачваше бързо трите разнебитени стъпала, го лъхна тежкият мирис на опиум. Той пое дълбоко дъх и ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Когато влезе вътре, някакъв млад човек с права руса коса, който се бе навел над една лампа, за да запали дългата си тънка лула, погледна към него и му кимна колебливо.

— Ти си тук, Ейдриън? — прошепна Дориан.

— Къде другаде да бъда? — апатично отвърна той. — Сега никой от приятелите ми не иска да разговаря с мен.

— Мислех, че си напуснал Англия.

— Дарлингтън не пожела да си помръдне пръста. Накрая брат ми плати сметката. Джордж също не ми говори… Но все ми е едно — добави той с въздишка. — Докато имаш тази отрова, не ти трябват приятели. Аз и без това имах прекалено много.

Дориан трепна и погледна към ужасяващите фигури, които лежаха в най-невероятни пози върху дрипавите постелки. Омагьосваха го сгърчените крайници, зиналите уста, изцъклените помътнели очи. Той знаеше в какъв странен рай страдаха те сега и какъв мрачен ад им откриваше тайната на някаква нова радост. Те се чувстваха по-добре от него. Той беше все още обзет от мислите си. Споменът, като някаква странна болест, разяждаше душата му. От време на време му се струваше, че вижда очите на Базил Холуърд, вперени в него. И все пак почувства, че не може да остане тук. Присъствието на Ейдриън Сингълтън го смущаваше. Искаше да бъде някъде, където никой не го познава. Искаше да избяга от себе си.

— Ще отида на другото място — каза той след кратка пауза.

— На пристанището ли?

— Да.

— Онази дива котка сигурно ще е там. Тук вече не я пускат.

Дориан сви рамене.

— До гуша ми дойде от влюбени жени. Жените, конте те мразят, са много по-интересни. Освен това и опиумът е по-добър.

— Съвсем същият е.

— На мен ми харесва повече. Ела да изпием нещо. Имам нужда от една чашка.

— Не ми се иска нищо — измърмори младият човек.

— Няма значение. Хайде, ела!

Ейдриън Сингълтън се надигна тежко и тръгна след Дориан към тезгяха.

Един метис с парцалива чалма и износено палто ги поздрави с противна усмивка и бутна към тях бутилка бренди и две чаши. Жените се промъкнаха боязливо към тях и се опитаха да заговорят. Дориан им обърна гръб и тихо каза нещо на Ейдриън Сингълтън.