Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Някаква безумна гордост се долавяше във всяка от думите му. Той тропна дръзко с крак по пода като малко момче. Изпитваше безмерна радост при мисълта, че някой друг ще сподели неговата тайна и че тъкмо човекът, който бе нарисувал портрета — станал причина за целия негов позор, — ще носи до края на живота си бремето на отблъскващия спомен за онова, което бе направил.

— Да — продължи той, като се приближи до Холуърд и се вгледа в строгите му очи. — Ще ти покажа душата си. Ще видиш нещо, което според теб може да види само бог.

Холуърд трепна и отстъпи назад.

— Това е богохулство, Дориан! — извика той. — Не бива да говориш такива неща! Те са ужасни и безсмислени!

— Така ли мислиш? — И Дориан се разсмя отново.

— Уверен съм. А що се отнася до това, което ти говорих тази вечер, то е само за твое добро. Знаеш, че винаги съм бил твой верен приятел.

— Не се опитвай да ме трогнеш! Довърши каквото имаш да ми казваш.

Болка изкриви лицето на Холуърд. Той замълча за миг. Овладя го неизразимо чувство на съжаление. В края на краищата какво право имаше той да се рови в живота на Дориан Грей? Ако Дориан бе извършил дори една десета част от онова, което се говореше за него, колко ли бе страдал! Холуърд се изправи, отиде до камината и се загледа в горящите пънове, в бялата им като скреж пепел, в пламтящата им, пулсираща сърцевина.

— Аз чакам, Базил — каза младият човек с твърд и ясен глас.

Холуърд се обърна.

— Искам да ти кажа само едно — извика той. — Ти трябва да дадеш отговор на ужасните обвинения, които се отправят срещу теб. Ако ми кажеш, че те са неверни от начало до край, ще ти повярвам. Отречи ги, Дориан, отречи ги! Не виждаш ли как се измъчвам? Господи! Само не ми казвай, че си лош, покварен и безчестен!

Дориан Грей се изсмя. Устните му се присвиха презрително.

— Ела да се качим горе, Базил — каза спокойно той. — Аз имам дневник, в който е разказан всеки ден от живота ми. Той никога не напуска стаята, където се пише. Ако дойдеш с мен, ще ти го покажа.

— Ще дойда с теб, Дориан, щом желаеш. Виждам, че вече съм изпуснал влака. Но това няма значение. Мога да замина и утре. Само не ме карай да чета нищо тази вечер. От теб искам единствено ясен отговор на въпроса си.

— Ще го получиш горе. Тук не мога да ти го дам. Няма да ти се наложи да четеш дълго.

Дориан излезе от стаята и започна да се изкачва. Базил Холуърд го следваше отблизо. Те стъпваха тихо, както инстинктивно стъпват хората нощем. Лампата хвърляше причудливи сенки върху стената и стълбището. Появилият се вятър караше прозорците да потропват.

Когато стигнаха горната площадка, Дориан остави лампата на пода, извади ключа и го пъхна в ключалката.

— Държиш да узнаеш истината, Базил, нали? — попита той тихо.

— Да.

— Чудесно! — отвърна Дориан и се усмихна. После добави рязко: — Ти си единственият човек на света, комуто позволявам да узнае всичко за мен. Свързан си с моя живот много по-силно, отколкото си мислиш. — И като взе лампата, той отвори вратата и влезе вътре. Облъхна ги хладен въздух и оранжевият пламък на лампата за миг се източи нагоре. Дориан потръпна.

— Затвори вратата след себе си — прошепна той, оставяйки лампата на масата.

Холуърд се огледа учудено наоколо. Стаята изглеждаше така, сякаш в нея никой не бе живял от години. Избелял фламандски гоблен, закрита със завеса картина, стар италиански сандък и една почти празна библиотека — ето какво имаше вътре, като се добавят един стол и една маса. Докато Дориан палеше наполовина изгоряла свещ, поставена на полицата на камината, Холуърд видя, че всичко е потънало в прах и че килимът е изпокъсан. Една мишка пробяга бързо и се скри зад ламперията. Усещаше се миризма на влага и плесен.

— И тъй, ти мислиш, че само бог може да вижда душата, Базил? Отдръпни онази завеса и ще видиш моята душа.

Говореше спокойно и жестоко.

— Ти си полудял, Дориан, или играеш някаква роля — каза Холуърд, като се намръщи.

— Не желаеш? Тогава аз ще го направя сам — каза Дориан, откъсна завесата от пръта, на който беше нанизана, и я захвърли на земята.

Вик на ужас се изтръгна от устата на художника, когато той видя при мъждивата светлина противното лице, което му се усмихваше от платното. В израза му имаше нещо, което изпълни Базил с отвращение и погнуса. Господи! Това наистина беше лицето на Дориан Грей! Ужасната промяна, от каквото и да бе причинена, не бе унищожила напълно чудната му красота. Все още блестеше злато в пооределите му коси, а чувствените устни аленееха. Подпухналите очи бяха запазили нещо от красивия си син цвят, не се бяха заличили напълно прекрасните очертания на изящните ноздри и гъвкавата шия. Да, това беше Дориан. Но кой беше извършил тази промяна? На Холуърд му се стори, че разпознава своя стил на работа и рамката, изпълнена по негов проект. Догадката, която мина през ума му, беше невероятна, но въпреки това той се изплаши. Взе запалената свещ и я поднесе към портрета. В левия ъгъл с големи червени букви бе изписано собственото му име.