Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Два и десет? Колко е късно! Утре трябва да ме събудите в девет. Имам работа.

— Добре, сър.

— Идвал ли е някой тази вечер?

— Мистър Холуърд, сър. Стоя тук до единайсет и после си тръгна, защото бързаше за влака.

— О, жалко, че не го видях. Поръча ли ви да ми кажете нещо?

— Не, сър, каза само, че ще ви пише от Париж, ако не ви намери в клуба.

— Благодаря, Франсис. Не забравяйте да ме събудите утре в девет.

— Добре, сър.

Слугата си тръгна, шляпайки с пантофите си по коридора.

Дориан Грей захвърли шапката и палтото върху масичката и влезе в библиотеката. Четвърт час той крачи напред-назад из стаята, като хапеше устни и размишляваше. После взе от лавицата голямата адресна книга и започна да я прелиства. „Алън Камбъл. 152. Харфърд стрийт, Мейфеър.“ Да, това беше човекът, който му трябваше.

На другата сутрин, в девет часа, слугата влезе в стаята с чаша шоколад върху един поднос и отвори капаците. Дориан спеше спокойно, легнал на дясната си страна, подложил ръка под бузата си. Приличаше на момче, изморено от игра или от уроци.

Слугата му трябваше да го докосне два пъти по рамото, за да го събуди. И когато отвори очи, по устните му пропълзя лека усмивка, сякаш се разделяше с някакъв приятен сън. Всъщност не беше сънувал нищо. Тази нощ не бяха го спохождали нито мъчителни, нито радостни съновидения. Но нали младостта се смее без причина! И това е една от най-големите й прелести!

Дориан се обърна, облегна се на лакът и започна да отпива от шоколада. Мека ноемврийска слънчева светлина струеше в стаята му. Небето беше ясно, въздухът беше прозрачен и топъл, сякаш беше майско утро.

Постепенно събитията от изминалата нощ безшумно пропълзяха с кървави стъпки в съзнанието му и придобиха ужасяваща яснота. Той потръпна при спомена за всичко, което беше преживял, и отново го завладя онова странно чувство на омраза към Базил Холуърд, което го бе накарало да го убие, както си бе седял на стола. Мъртвецът все още седеше там, сега вече огрян от слънцето. Колко отвратителна гледка трябва да е това! Такива противни неща са само за нощта, не за деня.

Той чувстваше, че ако продължава да мисли за станалото, ще се разболее или ще полудее. Има престъпления, споменът за които вълнува по-силно, отколкото самото им извършване, странни победи, които задоволяват по-скоро гордостта, отколкото страстите, и радват повече разума, отколкото чувствата. Но това престъпление не беше такова. То трябваше да бъде заличено от паметта, да бъде упоено с опиум, да бъде задушено, за да не го задуши самия него.

Когато удари девет и половина, той прокара ръка по челото си, стана бързо, облече се по-старателно от всеки друг път, като отдели особено внимание на избора на връзка и на иглата към нея и смени на няколко пъти пръстените си. Закусва дълго, като опитваше различните блюда и разговаряше със слугата си за новите ливреи, които смяташе да поръча за прислугата в Селби. Накрая прегледа и кореспонденцията си. Някои от писмата го накараха да се усмихне. Три от тях му досадиха. Едно прочете няколко пъти, накрая го скъса с леко отегчен израз на лицето. „Какво ужасно нещо е женската памет!“, бе казал веднъж лорд Хенри.

След като изпи чашката с черно кафе, той избърса бавно устните си с една салфетка, даде знак на слугата си да почака и като отиде до писалищната маса, седна и написа две писма. Едното сложи в джоба си, другото даде на прислужника.

— Занесете това на Харфърд стрийт 152, Франсис, и ако мистър Камбъл е извън града, вземете адреса му.

Щом остана сам, Дориан запали цигара и започна да си драска върху лист хартия — отначало скицираше цветя и архитектурни елементи, а после човешки лица. Изведнъж забеляза, че всяко лице, което рисуваше, имаше някаква удивителна прилика с Базил Холуърд. Той се намръщи, стана, отиде до библиотеката и взе наслуки една книга. Беше решил да не мисли за случилото се, докато не му се наложи.

Когато се изтегна на канапето, той погледна заглавната страница на книгата. Беше „Emaux et Camees“ 36 36 „Емайли и Камеи“ (фр.) — сборник със стихове от Теофил Готие. — Б. пр. на Готие, издание на Шарпантие на японска хартия и с гравюри от Жакмар.

Бе подвързана с жълтозелена кожа, украсена със златна ромбовидна решетка, като във всеки ромб имаше изображение на нар. Беше му я подарил Ейдриън Сингълтън. Докато разгръщаше страниците, погледът му падна върху поемата за ръката на Ласнер, „студената жълта ръка, от която още не беше измито престъплението“, покрита с пухкави червени косъмчета, и с „пръсти на фавн“. Той погледна своите бели изящни пръсти, неволно потръпна леко и продължи да разгръща страниците, докато стигна до онези прекрасни строфи за Венеция: