Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Дочу се сподавен стон и ужасното хъркане на човек, давещ се с кръв. Протегнатите напред ръце на три пъти се разпериха конвулсивно със странно сгърчените си пръсти. Дориан нанесе още два удара, но Холуърд не помръдна. Нещо започна да капе на пода. Той почака малко, продължавайки да натиска главата. После хвърли ножа на масата и се ослуша.

Не се чуваше нищо друго освен шум на капки по износения килим. Той отвори вратата и излезе на площадката. Къщата беше тиха. Нямаше никой наоколо. Той остана няколко секунди надвесен над перилата, взирайки се надолу в непрогледната бездна на мрака. После извади ключа от ключалката, върна се в стаята и заключи вратата отвътре.

Мъртвецът продължаваше да седи на стола, приведен напред, с опряна на масата глава и с неестествено разперени ръце. Ако не беше червената, с разкъсани краища кървяща рана на врата и тъмната локва съсирваща се кръв, която бавно се разширяваше на масата, би могло да се помисли, че човекът просто е заспал.

Колко бързо стана всичко! Дориан изпитваше странно спокойствие. Приближи се до френския прозорец и излезе на балкона. Вятърът бе разсеял мъглата и небето приличаше на огромна паунова опашка, осеяна о безброй златни очи. Той погледна надолу и видя полицая, който обхождаше района си и насочваше дългия лъч на фенера си към вратите на смълчаните къщи. Червената светлинка на един минаващ файтон проблесна на ъгъла и изчезна. Някаква жена, олюлявайки се, вървеше бавно, като се придържаше за парапета. От време на време се спираше и се обръщаше назад. Внезапно запя с пресипнал глас. Полицаят бавно се приближи до нея и й каза нещо. Тя се засмя и отмина със залитане. Силен повей на вятъра помете площада. Пламъчетата на газовите фенери примигнаха и станаха сини, а голите дървета разлюляха черните си клони. Дориан потръпна и се прибра вътре, като затвори прозореца след себе си.

Приближи до вратата, завъртя ключа и я отвори. Дори не погледна към убития. Разбираше, че най-важното нещо в момента е да не мисли за станалото. Приятелят, който бе нарисувал портрета, станал причина за всичките му нещастия, се беше махнал от пътя му. И това беше всичко.

После си спомни за лампата. Тя беше старинна, мавританска изработка, направена от матово сребро и инкрустирана с арабески от оксидирана стомана и обсипана с неизгладени тюркоази. Може би прислужникът ще забележи липсата й и по този повод ще започнат да се задават разни въпроси. Дориан се поколеба за миг, после се върна и я взе от масата. Не се сдържа и погледна мъртвеца. Как беше притихнал! И колко бледи бяха дългите му ръце! Приличаше на страшна восъчна фигура.

Като заключи вратата след себе си, Дориан крадешком заслиза по стълбата. Дървените стъпала проскърцваха, сякаш стенеха от болка. На няколко пъти той се спираше и се ослушваше. Не! Беше съвсем тихо. Чуваше се само шумът от собствените му стъпки.

Когато влезе в библиотеката, видя в ъгъла пътната чанта и палтото. Трябваше да ги скрие някъде. Той отключи един таен шкаф в стената, където държеше дрехите за нощните си похождения, и ги прибра вътре. По-късно лесно щеше да намери начин да ги изгори. Извади часовника си. Беше два без двайсет.

Седна и се замисли. Всяка година, дори всеки месец в Англия бесеха хора за престъпления като това, което беше извършил той. Сякаш някаква безумна страст към убийството се носеше във въздуха. Може би някаква червена звезда се бе приближила до земята… Но имаше ли улики? И какви улики можеше да има против него? Базил Холуърд бе напуснал къщата му в единайсет часа. Никой не го беше видял да се връща обратно. Повече от прислужниците му бяха в Селби. Личният му слуга вече спеше… Париж! Да. Както бе възнамерявал, Базил бе заминал за Париж със среднощния влак. Какъвто беше необщителен и затворен, щяха да минат месеци, преди да възникнат някакви подозрения. Месеци! А всичко можеше да бъде заличено далеч преди това.

Изведнъж му хрумна една мисъл. Той си сложи коженото палто и шапката и излезе в преддверието. Спря се, защото чу тежките стъпки на полицая по тротоара и видя в прозореца отражението от светлината на фенера му. Зачака с притаен дъх.

След малко отключи входната врата, измъкна се навън и безшумно я затвори след себе си. После позвъня. След около пет минути се появи слугата му, сънен и полуоблечен.

— Съжалявам, че трябваше да ви събудя, Франсис — каза той, влизайки вътре, — но съм си забравил ключа. Колко е часът?

— Два и десет, сър — отвърна с прозявка прислужникът, като погледна, примигвайки, стенния часовник.