Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Стига, Базил. Говориш за неща, за които не знаеш нищо — каза Дориан Грей с нотка на безкрайно презрение в гласа, хапейки устните си. — Питаш ме защо Берик напуска стаята, когато аз влизам. Защото знам всичко за неговия живот, а не защото той знае нещо за моя. При тази кръв, която тече в жилите му, как може името му да е чисто? Питаш ме за Хенри Аштън и за младия Пърт. Аз ли вселих в единия неговите пороци и тласнах другия към безпътство? Ако глупавият син на Кент си е взел жена от улицата, какво общо имам аз с това? Ако Ейдриън Сингълтън се е подписал под една сметка вместо свой приятел, аз ли трябваше да го възпра? Знам колко обичат да приказват хората в Англия. Хората от средните класи обичат да подчертават своята нравственост на трапезата и да шушукат за безпътството на елита, за да покажат, че и те имат допир с висшето общество и познават ония, за които клюкарстват. В нашата страна е достатъчно да имаш малко ум в главата си и да бъдеш издигнат, за да заговорят за теб злите езици. И какъв живот водят ония, които искат да се представят за нравствени? Драги приятелю, ти забравяш, че Англия е родината на лицемерието.

— Дориан — извика Холуърд, — не става въпрос за това. Знам колко е гнило всичко в Англия. Знам и колко неморално е английското общество. Тъкмо затова исках да бъдеш добър и възвишен. А ти не се оказа добър и възвишен. За човека може да се съди по въздействието, което той оказва върху приятелите си. А твоите приятели загубиха всякакво чувство за чест, доброта и чистота. Ти пробуди у тях безумното желание за наслаждение. Те стигнаха до бездната. Ти ги докара дотам. Да, ти ги докара дотам и въпреки това продължаваш да се усмихваш, както се усмихваш и сега. Има и нещо още по-лошо. Знам, че ти и Хари сте неразделни. Поне заради това, ако не за друго, не биваше да посрамваш името на сестра му.

— Внимавай, Базил! Отиваш твърде далеч.

— Длъжен съм да говоря и ти си длъжен да ме изслушаш. И ще ме изслушаш. Преди да се срещнеш с лейди Гуендълин, и през ум не минаваше на някого да злослови за нея. А коя почтена жена в Лондон би я поканила сега на разходка в Парка? Дори на децата й е забранено да живеят с нея! Разказват се и други истории — виждали са те да излизаш на разсъмване крадешком от някакви ужасни бордеи и да се промъкваш, преоблечен, в най-долните свърталища на Лондон. Верни ли са те? Възможно ли е да са верни? Когато ги чух за първи път, се изсмях. Сега продължавам да ги чувам и те вече ме карат да потръпвам. Ами животът, който водиш в твоето имение? Дориан, ти не знаеш какво се говори за теб! Заявявам ти открито, че искам да ти чета морал. Хари казваше веднъж, доколкото си спомням, че всеки, когато изпадне в ролята на любител енорийски свещеник, започва с обещанието да не чете проповеди и после го нарушава. Аз обаче не искам да ти дам такова обещание. Аз искам да водиш живот, за който хората да те уважават. Искам да имаш добро име и неопетнена чест. Искам да оставиш тези отвратителни хора, с които общуваш. Не свивай така рамене! Не бъди тъй безразличен! Ти можеш да оказваш необичайно влияние. Нека то бъде за добро, а не за зло. Говорят, че развращаваш всеки, с когото ставаш близък, и че е достатъчно да влезеш в един дом, за да те последва позорът. Не знам дали е така, или не. И откъде бих могъл да знам? Но така говорят. А ми разказват и такива неща, в които е невъзможно да се усъмниш. Лорд Глостър беше един от най-добрите ми приятели в Оксфорд. Той ми показа писмо, написано от жена му, преди да умре самотна във вилата си в Мантон. Твоето име бе замесено в най-ужасната изповед, която някога съм чувал. Казах му, че това е невъзможно, че те познавам много добре и че ти не си способен да извършиш подобно нещо. Познавам ли те? Питам се, наистина ли те познавам? Преди да отговоря на този въпрос, трябва да видя душата ти.

— Да видиш душата ми! — промълви Дориан Грей, като скочи от канапето, побледнял от страх.

— Да — отвърна сериозно Холуърд и в гласа му се усещаше дълбока тъга, — искам да видя душата ти. Но само бог може да направи това.

Дориан се изсмя горчиво.

— Ти самият ще я видиш тази вечер! — извика той и грабна една лампа от масата. — Ела! Това е твое дело. Защо да не го видиш? После, ако решиш, можеш да разкажеш на света всичко. Никой няма да ти повярва. А ако ти повярват, още повече ще се възхищават от мен. Познавам по-добре нашето време от теб, въпреки че ти така скучно говориш за него. Хайде, ела! Достатъчно дърдори за разложението. Сега ще се срещнеш с него лице в лице.