Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Така поне смяташе Дориан Грей. Удивляваше го примитивната психология на ония, които гледаха на човешкото „его“ като на нещо неизменно, сигурно и еднородно. За него човекът бе същество с безброй битиета и безброй усещания, сложно и многообразно създание, което носи в себе си необикновено наследство от мисли и страсти и чиято плът е заразена с чудовищни болести на отдавна измрели предци. Той обичаше да се разхожда из мрачната и прохладна картинна галерия в своето имение и да разглежда портретите на ония, чиято кръв течеше и в неговите вени. Ето го Филип Хърбърт, описан от Франсис Озбърн в неговите „Мемоари за царуването на кралица Елизъбет и крал Джеймз“ като „любимец на двора заради своята красота, на която не се радвал дълго“. Дали понякога Дориан не водеше живота на младия Хърбърт? Дали някакъв опасен бацил не се бе предавал от тяло в тяло, за да стигне до неговото? Дали някакво смътно съжаление за тази погубена красота не бе накарало Дориан в ателието на Базил Холуърд така неочаквано и без видима причина да изрече безумната си молба, променила толкова живота му? Ето го и сър Антъни Шерърд, с червена, обшита със злато дреха, с украсена със скъпоценни камъни наметка, с обточени със златен кант дантелени яка и маншети и с положени в краката му сребристи доспехи. Какво ли е наследил от този човек? Дали не му е завещал любовникът на Джована Неаполитанска грях и позор? Не бяха ли собствените му постъпки мечти на всички тези мъртви хора, които те не бяха посмели да осъществят? От избледнялото платно му се усмихваше лейди Елизъбет Девъру с шапчица с воал от прозрачен газ, с извезан с перли корсаж и с ръкави на ленти, между които прозираше розовата подплата. В дясната си ръка държеше цвете, а с лявата бе притиснала емайловата си огърлица от бели и червени рози. На малка масичка до нея бяха поставени мандолина и ябълка. Зелени розетки украсяваха малките й островърхи обувки. Той познаваше живота й и странните истории, които се разказваха за нейните любовници. Не носеше ли в себе си нещо от нейния темперамент? Тези леко дръпнати очи с натежали клепачи сякаш гледаха с любопитство към него. Ами какво бе получил от Джордж Уилоуби с неговите напудрени коси и изкуствени бенки в невероятни форми? Колко зъл изглеждаше той! Мургавото му лице бе навъсено, а чувствените му устни бяха надменно присвити. Изящните дантелени къдрави маншети полузакриваха мършавите му жълтеникави ръце, отрупани с пръстени. Този франт от осемнайсети век е бил приятел в младите години на лорд Ферърз. А от втория лорд Бекнъм, другар от буйните дни на Принц Регента и един от свидетелите на тайния му брак с мисиз Фитцхърбърт? Колко горд и красив изглеждаше той с кестенявите си къдри и високомерната си поза! Какви ли страсти му бе завещал той? Минавал е за човек с позорна слава. Бил е вдъхновител на оргиите в Карлтън Хаус. На гърдите му блестеше Орденът на Жартиерата. До него бе окачен портретът на съпругата му, бледа жена, облечена в черно. Нейната кръв също течеше в жилите му. Колко интересно бе всичко това! И майка му с лице, подобно на лицето на красивата авантюристка лейди Хамилтън, с нейните влажни, сякаш обагрени с вино устни… Знаеше какво бе взел от нея. Бе взел красотата й и увлечението й по красотата на другите. Тя му се усмихваше от портрета, на който бе нарисувана в ефирна дреха на вакханка. В косите й бяха вплетени лозови листа, а от чашата, която държеше в ръка, се изливаше пурпурна течност. Образът й на платното бе загубил свежестта си, но красивите й очи бяха запазили яркостта си. Те сякаш го следяха непрекъснато.

И все пак човек носи в себе си качества не само от рода си, той има предци и в литературата, някои от които са му по-близки по тип и темперамент и имат върху него по-осезателно влияние. В отделни моменти на Дориан му се струваше, че цялата история е само летопис на собствения му живот — не живота, който обстоятелствата го принуждаваха да води, а живота, породен от въображението му, подвластен на неговото съзнание и на неговите страсти. Струваше му се, че познава всички ония ужасни образи, преминали през световната сцена и направили греха прекрасен, а злото — толкова привлекателно. Струваше му се, че по някакъв тайнствен начин той следва техните житейски пътища.

Героят на увлекателния роман, който бе оказал такова силно влияние върху живота му, също бе имал това странно чувство. В седма глава той разказваше как, увенчан с лавър, за да не го порази мълния, седял като Тиберий в една градина в Капри, четейки наситените с еротизъм произведения на Елефантис 33 33 Гръцка писателка от I в. пр.н.е. — Б. пр. , докато джуджета и пауни се разхождали важно около него, а свирачът на флейта се подигравал на момчето с кадилницата; пирувал като Калигула с облечените в зелени туники коняри в техните конюшни и се хранел от ясла от слонова кост заедно с коня си, който имал на челото си лента, украсена със скъпоценни камъни; разхождал се като Домициан по коридор, облицован с полирани мраморни плочи, дебнейки с ужасени очи отражението на кинжала, който ще сложи край на дните му, измъчван от онази досада, от онази ужасна tardium vitae 34 34 Умора или пресита от живота, която често става причина за самоубийство (лат.). — Б. пр. , спохождаща хората, на които животът не отказва нищо; като Нерон гледал през бистрия смарагд кървавата сеч на арената, а после в пурпурната си носилка, украсена с бисери, теглена от мулета със сребърни подкови, се прибирал по алеята с нарове към Златния Дворец, съпроводен от проклятията на народа; като Хелиогабал 35 35 Римски император от сирийски произход, царувал от 218 до 222 г. от н.е., прочул се с лудориите, жестокостите и разврата ей. — Б. пр. , с изписано с ярки багрила лице, седял сред жените с хурка в ръце и призовавал Луната от Картаген, за да я съедини в мистичен брак със Слънцето.