Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Всички съкровища, които събираше в красивата си къща, бяха за него средство за забрава, чрез тях той искаше да избяга от страха, който понякога му се струваше непоносим. На стената в необитаемата, вечно заключена стая, в която бе прекарал голяма част от детството си, той бе окачил със собствените си ръце и прикрил с пурпурнозлатния покров страшния портрет, чиито променящи се черти му показваха истинското падение на живота му. По цели седмици не стъпваше там, забравяше за отблъскващата картина, възвръщаше си доброто настроение и се отдаваше на радостта и насладата от самото съществуване. После, неочаквано, някоя нощ тихичко се измъкваше от къщата и отиваше в ония ужасни свърталища, близо до Блу Гейт Фийлдз, където оставаше с дни, докато не го изгонят. Когато се прибереше, сядаше пред портрета и го гледаше дълго, понякога с отвращение към него и към самия себе си, а понякога, изпълнен с егоистична гордост, в която се съдържаше част от очарованието на порока, се присмиваше с тайна наслада на уродливата сянка, обречена да носи предназначения за него товар.

След няколко години Дориан вече не можеше да понася продължителни отсъствия от Англия и се отказа от вилата в Трувил, която бяха наели заедно с лорд Хенри, и от малката къщичка с белосани дувари в Алжир, където неведнъж двамата бяха прекарвали зимата. Все по-мъчителна ставаше раздялата с портрета, който се бе превърнал в неотделима част от живота му, а освен това се страхуваше, че по време на отсъствието му някой може да проникне в стаята въпреки солидната решетка, която бе поръчал да поставят на вратата.

Беше сигурен, че никой не би могъл да разгадае тайната му. Наистина портретът все още пазеше подчертана прилика с него въпреки отблъскващата грозота на лицето. Но какво можеше да се разбере от това? Дориан би се присмял на всеки, който си позволи да го подиграе. Не го беше рисувал той. Каква е вината му, че портретът има такъв злобен и противен израз? Дори ако сам разкажеше всичко, едва ли биха му повярвали.

И все пак се страхуваше. Понякога, когато развличаше в имението си в Нотингъмшиър светските млади мъже, с които дружеше постоянно, и смайваше цялото графство с разточителния разкош на приемите си, той внезапно изоставяше гостите си и бързо се връщаше а града, за да провери дали някой не се е опитвал да насили вратата и дали портретът е все още там. Ами ако някой го открадне? Само при мисълта за това го побиваха ледени тръпки. Тогава светът неизбежно щеше да узнае тайната му. А може би вече я подозира?

Макар и да очароваше мнозина, не бяха малко и онези, които не изпитваха симпатия към него. Едва не се провали на изборите в един клуб в Уест Енд, на който по произход и социално положение имаше пълно право да стане член. Говореше се, че веднъж, когато влязъл с един приятел в пушалнята на „Чърчил“ клуб, херцог Бериг и някакъв друг джентълмен станали и демонстративно си излезли. Странни истории се разказваха за него, след като навърши двайсет и пет години. Някои го били виждали с чуждестранни моряци в долнопробни свърталища в крайните райони на Уайтчапъл, мълвеше се, че другарувал с крадци и фалшификатори на пари и че бил запознат с тайните на техните професии. Необичайните му изчезвания от дома станаха известни и когато той отново се появяваше в обществото, хората си шепнеха по ъглите или го отминаваха с подигравателна усмивка, или пък го гледаха с хладни изпитателни погледи, сякаш бяха решили да проникнат в тайната му.

Той, разбира се, не обръщаше внимание на оскърбленията и на преднамереното пренебрежение, а според мнозинството от хората неговите непринудени, сърдечни обноски, очарователната му момчешка усмивка и безкрайното изящество на младостта му, която сякаш никога нямаше да го напусне, бяха достатъчно убедителен отговор на клеветите срещу него. Забелязваше се обаче, че тъкмо ония, които бяха най-близки с него, след време постепенно започваха да го избягват. Жени, които го бяха обожавали безумно и заради него бяха пренебрегвали общественото мнение и се бяха противопоставяли на условностите, бледнееха от срам или ужас при появата на Дориан Грей.

Тези разказвани шепнешком скандални истории обаче само усилваха в очите на мнозина неговото необикновено и опасно обаяние. Огромното му богатство го закриляше. Обществото, или поне цивилизованото общество, никога не е склонно да повярва в нещо, което може да опетни богатите и обаятелните. То инстинктивно усеща, че обноските са по-важни от морала и смята, че високата нравственост има далеч по-малко значение от това да притежаваш добър готвач. Пък и твърде слаба утеха е да знаеш, че човекът, който ти е предложил лоша вечеря и недоброкачествено вино, е безупречен в частния си живот. Дори и най-големите добродетели не могат да изкупят едно полуизстинало антре, както забеляза веднъж лорд Хенри, когато говореха по този въпрос; и в подкрепа на това мнение сигурно можеше да се каже още много. Защото законите в едно добро общество са — или трябва да бъдат — същите, каквито са законите в изкуството. Формата безусловно е най-важна. Тя трябва да съхранява величието и условността на церемонията и да съчетава неискреността на романтичната пиеса с остроумието и красотата, с които тя ни очарова. Нима неискреността е толкова ужасно нещо? Едва ли. Тя е просто средство за подчертаване многообразието на личността.