Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Не, ще отсъствам от Англия шест месеца. Възнамерявам да наема ателие в Париж и да се затворя в него, докато не завърша една голяма картина, която съм замислил. Всъщност не за себе си исках да говоря. Ето ни пред твоя дом. Покани ме за минутка. Имам да ти казвам нещо.

— С най-голямо удоволствие. Но няма ли да изпуснеш влака? — небрежно каза Дориан Грей, като изкачи стъпалата и отключи входната врата.

На светлината на лампата, която се процеждаше през мъглата, Холуърд погледна часовника си.

— Имам много време — отвърна той. — Влакът тръгва чак в дванайсет и петнайсет, а сега е едва единайсет. Всъщност, когато те срещнах, се бях запътил към клуба, за да те търся. Няма да губя време с багаж, тъй като съм изпратил предварително тежките неща. Със себе си нося само тази чанта и лесно ще стигна до гара Виктория за двайсет минути.

Дориан го погледна и се усмихна.

— Я виж как пътувал известният художник! С ръчна пътна чанта и едно палто на гърба! Влизай по-бързо, че мъглата ще се вмъкне в къщата. И те моля да не разговаряме сериозно. В наше време нищо не е сериозно. Или поне не трябва да е.

Холуърд поклати глава, влезе и тръгна след Дориан към библиотеката.

Ярък огън от дърва пламтеше в голямата открита камина. Лампите светеха, а върху малка масичка, инкрустирана с цветно дърво, имаше отворено старинно сребърно ковчеже с напитки, няколко сифона с вода и големи кристални чаши.

— Както виждаш, твоят слуга се погрижи да се чувствам като у дома си. Предложи ми всичко, от което бих могъл да се нуждая, дори и от най-добрите ти цигари със златен мундщук. Много гостоприемен човек. Харесва ми повече от предишния ти слуга — французина. Между другото, какво стана с него?

Дориан сви рамене.

— Струва ми се, че се ожени за прислужничката на лейди Радли и я настани някъде в Париж като английска шивачка. Както чувам, сега англоманията е много разпространена там. Доста глупаво от страна на французите, нали? Трябва да ти кажа обаче, че не беше съвсем лош слуга. Никога не ми е бил много симпатичен, но нямам и от какво да се оплача. Понякога човек си въобразява най-невероятни неща. Той наистина беше много привързан към мен и, изглежда, доста съжаляваше, че си отива. Искаш ли още едно бренди със сода? Или предпочиташ рейнско вино със селтерска вода? Аз самият винаги пия рейнско вино със селтерска вода. Сигурно ще намеря някоя бутилка в съседната стая.

— Благодаря, не желая нищо повече — каза художникът, като свали шапката и палтото си и ги хвърли върху пътната чанта, която беше оставил в ъгъла. — А сега, драги приятелю, искам да поговоря с теб сериозно. Не се мръщи. С това правиш задачата ми по-трудна.

— За какво става дума? — възкликна Дориан сприхаво и се отпусна на канапето. — Надявам се, че не за мен? Тази вечер съм достатъчно уморен от себе си. Бих искал да бъда някой друг.

— Тъкмо за теб — отвърна сериозно Холуърд с плътния си глас, — и непременно държа да поговорим. Няма да те задържа повече от половин час.

Дориан въздъхна и запали цигара.

— Половин час! — промърмори той.

— Не искам кой знае какво от теб, Дориан, и това, което ще ти кажа, е само в твоя полза. Трябва да узнаеш, че в Лондон за теб се говорят най-ужасни неща.

— Нищо не искам да знам за това. Обичам да слушам скандални истории за други, но клюките за самия мен не ме интересуват. В тях липсва очарованието на изненадата.

— Трябва да те интересуват, Дориан. Всеки джентълмен пази доброто си име. Нали не искаш хората да говорят за теб като за покварен и безчестен човек? Разбира се, ти имаш положение, богатство и всичко, което ти трябва. Но положението и богатството не са всичко. Разбери, аз не вярвам на тези слухове. Или поне не мога да им повярвам, когато те гледам. Грехът се изписва върху лицето на човека. Не може да остане скрит. Хората говорят понякога за тайни пороци. Няма такова нещо. Ако някой нещастник има някакъв порок, той се проявява в очертанията на устата, в отпуснатите клепачи, дори във формата на ръцете му. Един човек — няма да споменавам името му, но ти го познаваш — дойде миналата година при мен и ме помоли да му направя портрет. Не бях го виждал преди това и не бях чувал нищо за него, но оттогава чух доста. Той ми предложи необичайно висока цена. Отказах му. Нещо във формата на пръстите му не ми хареса. Сега знам, че е било вярно онова, което си помислих за него. Той води ужасен живот. Но за теб, Дориан, с твоето чисто, открито, невинно лице и с твоята неувяхваща младост… не мога да повярвам нищо лошо. И все пак те виждам доста рядко, вече не идваш в ателието ми и когато съм далеч от теб и чувам всички ужасни неща, които хората говорят, не знам какво да кажа. Защо човек като херцог Берик напуска клуба, когато ти влизаш? Защо толкова много джентълмени в Лондон нито идват в къщата ти, нито те канят? Някога ти беше приятел на лорд Стейвли. Срещнах го на една вечеря миналата седмица. Стана дума за теб по повод миниатюрите, които си предоставил за изложбата в галерията „Дъдли“. Стейвли сви презрително устни и каза, че дори да имаш най-артистичния вкус, ти си човек, с когото не трябва да се познава нито едно невинно момиче и с когото нито една почтена жена не бива да седи в една стая. Напомних му, че съм твой приятел и го попитах какво има пред вид. И той ми каза. Каза ми го открито пред всички. Това беше ужасно! Защо твоето приятелство се отразява така фатално на младите мъже? Да вземем например онова нещастно момче — гвардееца, — което се самоуби. Ти беше близък приятел с него. Или сър Хенри Аштън, който бе принуден да напусне Англия с опетнено име. Двамата бяхте неразделни. Ами Ейдриън Сингълтън и неговият ужасен край? Ами проваленият живот на единствения син на лорд Кент? Вчера срещнах баща му на Сент Джеймз стрийт. Изглеждаше съкрушен от срам и мъка. Ами младият херцог Пърт? Какъв живот е принуден да води сега? Кой почтен човек би общувал с него?