Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Защото съм обичал много от тях, Дориан.

— О, знам, че имаш пред вид ония отвратителни създания с боядисани коси и изрисувани лица.

— Не се изказвай така презрително за боядисаните коси и изрисуваните лица. Понякога те крият странна прелест — каза лорд Хенри.

— Вече съжалявам, че ти разказах за Сибил Вейн.

— Не можеше да не ми разкажеш, Дориан. През целия си живот ще ми разказваш всичко, каквото вършиш.

— Да, Хари, изглежда, че ще бъде така. Не мога да не ти разказвам всичко. Ти имаш над мен някакво странно въздействие. Дори един ден да извърша престъпление, ще дойда при теб да ти се изповядам. Ти ще ме разбереш.

— Хора като теб, Дориан — капризни слънчеви лъчи, озаряващи живота, — не вършат престъпления. Все пак благодаря ти за комплимента. А сега ми кажи… Бъди добро момче и ми подай кибрита. Благодаря… Кажи ми, какви са всъщност отношенията ти със Сибил Вейн?

Дориан скочи с пламнало лице и горящи очи.

— Хари! Сибил Вейн е свят човек!

— Само до свети неща си струва да се докосваме, Дориан — каза лорд Хенри с необичайно развълнуван глас. — Защо се разсърди? Сигурен съм, че рано или късно тя ще бъде твоя. Когато човек се влюби, отначало мами себе си, а когато чувствата му отминат, започва да мами другите. Именно това хората наричат любов. Предполагам, че поне си се запознал с нея?

— Разбира се, запознах се. Още първата вечер, когато бях в театъра, отвратителният стар евреин дойде след представлението в ложата и предложи да ме заведе зад кулисите и да ме запознае с нея. Ядосах се страшно и му казах, че Жулиета е умряла още преди няколкостотин години и останките й почиват в една мраморна гробница във Верона. От удивения му поглед разбрах, че остана с впечатлението, че съм изпил доста шампанско или нещо подобно.

— Не се учудвам.

— После ме попита не пиша ли за някой от вестниците. Отвърнах му, че дори не ги чета. Това, изглежда, много го разочарова и той ми довери, че всички театрални критици са в заговор срещу него и че трябва да подкупва всеки един.

— Мисля, че тук не греши. Ако се съди обаче по външния им вид, явно е, че повечето от тях едва ли струват твърде скъпо.

— А той очевидно си мислеше, че цената им не е по силите му — каза през смях Дориан. — Междувременно започнаха да гасят светлините в театъра и аз трябваше да си вървя. Той настояваше да опитам някакви пури, които горещо ми препоръчваше. Отказах. Следващата вечер, разбира се, отново отидох в театъра. Като ме видя, евреинът ми се поклони ниско и започна да ме уверява, че съм твърде щедър покровител на изкуството. Той е неприятен тип, но е страстен почитател на Шекспир. Веднъж ми каза доста гордо, че пет пъти е банкрутирал само заради „барда“ — както упорито нарича Шекспир. Той очевидно считаше това за голямо достойнство.

— Разбира се, че е достойнство, скъпи Дориан, твърде голямо достойнство. Повечето от хората банкрутират заради вложенията си в прозата на живота. А да се разориш заради поезията, е наистина чест. И кога за първи път говори със Сибил Вейн?

— На третата вечер. Тогава играеше Розалинда. Не можах да се сдържа и отидох при нея зад кулисите. Като преди това й хвърлих цветя и тя ме погледна или поне така ми се стори. Старият евреин все настояваше — явно бе решил на всяка цена да ме заведе зад кулисите при Сибил и аз най-сетне се съгласих. Има нещо странно в моето нежелание да се запозная с нея, нали?

— Не, не мисля.

— А защо, скъпи Хари?

— Ще ти кажа някой друг път. Сега искам да науча всичко за това момиче.

— За Сибил? Тя беше толкова свенлива и мила. В нея има нещо детинско. Гледаше ме с такова чаровно изумление, когато й казах какво мисля за нейната игра, сякаш наистина не съзнаваше силата на таланта си. Мисля, че и двамата бяхме доста нервни. Старият евреин стоеше ухилен на прага на прашната гримьорна и сипеше хвалебствени слова за нас двамата, а ние като деца стояхме и се гледахме мълчаливо. Той упорито ме наричаше „милорд“ и аз трябваше да обяснявам на Сибил, че не съм никакъв лорд. Тя ми каза съвсем непресторено: „Вие приличате по-скоро на принц. Ще ви наричам «Чаровният принц».“

— Ей богу, Дориан, мис Сибил знае да прави комплименти.

— Ти не можеш да я разбереш, Хари. Тя се отнасяше към мен като към действащо лице от някаква пиеса. И никак не познава живота. Живее с майка си, повехнала, уморена жена, която първата вечер игра лейди Капулети, облечена в някаква пурпурна роба. Но си личи, че е жена, която е имала и по-добри дни.