Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— С голямо удоволствие. За мен ще бъде истинска чест да гостувам в Тредли, да гостувам на любезния стопанин със забележителната му библиотека.

— Вие ще я допълните с присъствието си — отвърна старият джентълмен, покланяйки се учтиво. — А сега трябва да се сбогувам с вашата мила леля. Време е да вървя в „Атенеум“ 11 11 Клуб в Лондон, предимно за учени и писатели, основан в 1824. — Б. пр. . В тия часове ние обикновено дремем там.

— Всички ли, мистър Ърскин?

— Да, четиридесет души в четиридесет кресла. По този начин се подготвяме да станем Английска литературна академия.

Лорд Хенри се разсмя и стана.

— А пък аз ще отида в Парка 12 12 Тоест Хайд парк. Б. пр. — каза той.

На вратата Дориан Грей го докосна по ръката.

— Нека дойда с вас — промълви той.

— Но нали бяхте обещали на Базил Холуърд да го посетите?

— Предпочитам да дойда с вас, да, непременно искам да дойда с вас. Разрешете ми. И ще ми обещаете, че през цялото време ще ми говорите, нали? Никой не говори така завладяващо като вас.

— О, за днес говорих достатъчно — каза с усмивка лорд Хенри. — Сега ми се иска само да наблюдавам живота. Да вървим да го наблюдаваме заедно, ако желаете.

Един следобед, месец по-късно, Дориан Грей седеше отпуснат в едно удобно кресло в малката библиотека в дома на лорд Хенри в Мейфеър. Стаята беше по своему красива, с високата си, масленозелена дъбова ламперия, с кремавия си фриз, релефния гипсов таван и керемиденочервената плъстена постелка на пода, върху която бяха разпръснати копринени персийски килимчета с дълги ресни. На малка масичка от махагон имаше статуетка от Клодион, а до нея лежеше екземпляр от Les Cent Nouvelles 13 13 Стоте новели (фр.). — Б. пр. в подвързия на Клоувис Ив. Някога книгата бе принадлежала на Маргарита Валоа и подвързията й бе украсена със златни маргаритки — цветето, което кралицата бе избрала за своя емблема. На камината бяха наредени няколко големи, сини вази от китайски порцелан с пъстроцветни лалета, а през малката желязна решетка на прозореца се процеждаше оранжеворозовата светлина на летния лондонски ден.

Лорд Хенри още не се беше върнал. Той се ръководеше от правилото винаги да закъснява, защото смяташе, че точността е крадец на време. Затова младежът изглеждаше недоволен и разсеяно прелистваше чудесно илюстрираното издание на „Манон Леско“, което бе намерил в един от библиотечните шкафове. Монотонното тиктакане на часовника в стил Луи XIV го дразнеше. На два-три пъти решаваше да си тръгне.

Най-сетне чу стъпки и вратата се отвори.

— Колко закъсня, Хари! — възкликна Дориан.

— За съжаление аз не съм Хари, мистър Грей — отвърна един рязък глас.

Дориан бързо погледна назад и скочи на крака.

— Извинете. Мислех…

— Мислехте, че е моят мъж, а се появява само неговата жена. Позволете ми да ви се представя. Аз ви познавам добре от фотографиите. Мъжът ми притежава седемнайсет, струва ми се.

— Нима са седемнайсет, лейди Хенри?

— Е, нека са осемнайсет. Освен това миналата вечер ви видях с него в операта.

Тя се усмихваше нервно, докато говореше, и оглеждаше Дориан със своите хладни, сини като незабравки очи. Дрехите на тази странна жена изглеждаха така, сякаш са били измислени в пристъп на безумие и облечени по време на буря. Тя винаги беше влюбена в някого и тъй като любовта й оставаше винаги несподелена, бе успяла да запази всичките си илюзии. Стремеше се да бъде оригинална, но изглеждаше само неспретната. Наричаше се Виктория и страстно обичаше да ходи на църква — за нея това бе станало мания.

— Навярно на „Лоенгрин“, лейди Хенри?

— Да, на моя любим „Лоенгрин“. Предпочитам музиката на Вагнер пред всяка друга. Толкова гръмка, че можеш да си говориш цялата вечер, без другите хора да те чуват какво казваш. А това е голямо предимство, нали, мистър Грей?

Същият нервен и отривист смях се отрони от тънките й устни и тя започна да си играе с един дълъг нож за разрязване на книги от черупка на костенурка.

Дориан се усмихна и поклати глава.

— За съжаление аз не мисля така, лейди Хенри. Никога не говоря, когато слушам музика или поне когато слушам хубава музика. А когато слушаш лоша музика, длъжен си да я заглушаваш с разговори.

— О, това не е ли мнение на Хари, мистър Грей? Непрекъснато чувам мненията на Хари от неговите приятели. Единственият начин да ги узнаят Вие обаче не бива да мислите, че не обичам хубавата музика. Обожавам я, но се страхувам от нея. Тя ме настройва твърде романтично. Боготворя пианистите, понякога дори по двама едновременно, както твърди Хари. Не знам какво толкова ме привлича в тях… Може би това, че всички са чужденци. Те всички са чужденци, не смятате ли? Дори и тези, които са родени в Англия, постепенно стават чужденци, нали? Което е много умно от тяхна страна и много благоприятно за изкуството — прави го космополитично, не мислите ли? Вие досега не сте били нито веднъж на моя вечеря, мистър Грей, нали? Непременно трябва да дойдете! Не мога да си позволя да поръчвам орхидеи, но за чужденци не жаля пари. Те придават такъв живописен вид на салоните! Но ето го и Хари! Хари, влязох да те попитам нещо — вече не помня какво — и заварих тук мистър Грей. Много приятно си побъбрихме за музиката. Мненията ни съвпадат напълно, впрочем не, струва ми се, че са съвсем противоположни. Той обаче се държа така мило, много се радвам, че се запознах с него.