Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Не желаете ли една ложа, милорд? — предложи той, като ме видя, и свали шапката си с театрална сервилност. В него имаше нещо забавно, Хари, в това чудовище. Знам, че ще ми се смееш, но аз наистина влязох и платих цяла гвинея за една ложа до сцената. И досега не мога да разбера защо направих това; но ако не бях го направил, скъпи Хари, ако не бях го направил, щях да пропусна най-голямата любов в моя живот. Виждам, че се смееш. Това е ужасно от твоя страна!

— Не се смея, Дориан; или поне не се смея на теб. Но не бива да говориш, че това е най-голямата любов в твоя живот! По-добре кажи първата любов. В тебе винаги ще се влюбват и ти винаги ще бъдеш влюбен в любовта. La grande passion 16 16 Голяма любов (фр.). — Б. пр. е привилегия на хората, които няма какво да правят. И това е единствената полза от безделните класи в нашата страна. Не се страхувай. Очакват те още много възхитителни неща. Това е само началото.

— Нима ме смяташ за толкова повърхностен? — гневно възкликна Дориан Грей.

— Напротив, смятам те за много проникновен.

— Какво искаш да кажеш?

— Мило момче, истински повърхностни са хората, които обичат само веднъж в живота си. Това, което те наричат вярност и преданост, според мен е само летаргия на навика или липса на въображение. Верността в любовта, както и последователността в мисленето са признание за безсилие. Вярност! Един ден трябва да се заема с анализа на това чувство. В него има страст към собствеността. Ние бихме изхвърлили много неща, ако не се страхувахме, че някой друг би могъл да ги прибере. Но не искам да те прекъсвам повече. Продължи разказа си.

— И тъй, озовах се в една противна малка закрита ложа и пред очите ми се изпречи просташки изрисуваната завеса. Огледах театъра иззад перденцето. Беше обзаведен с евтина безвкусица, целият осеян с купидони и рогове на изобилието като долнопробна сватбена торта. Галерията и задните редове бяха пълни, но първите два реда с изтрити кресла бяха празни, а и на онова, което, струва ми се, наричаха първи балкон, нямаше жива душа. Жени разнасяха портокали и джинджифилова бира, а цялата публика настървено дъвчеше орехи.

— Точно както е било по време на разцвета на британската драма.

— Възможно е, но всичко това ми действаше угнетяващо. Бях започнал вече да се чудя какво да направя, когато изведнъж зърнах афиша. И каква пиеса, мислиш, че играеха, Хари?

— Навярно „Малоумното момче“ или „Ням, но невинен“. Струва ми се, че нашите деди са харесвали такива пиеси. Колкото повече живея, Дориан, толкова повече се убеждавам, че онова, което е било добро за нашите деди, не е добро за нас. В изкуството, както и в политиката les grand peres ont toujours tort 17 17 Дедите ни винаги грешат (фр.). — Б. пр. .

— Тази пиеса беше достатъчно добра и за нас, Хари. „Ромео и Жулиета“. Трябва да си призная, че отначало доста се ядосах от мисълта, че ще гледам Шекспир, изпълняван в такова жалко театърче. И все пак ми беше някак интересно. Реших, във всеки случай, да дочакам поне края на първо действие. Оркестърът беше ужасен, дирижираше го млад евреин, седнал зад раздрънкано пиано, и това едва не ме прогони от залата, но най-сетне завесата се вдигна и представлението започна. Ролята на Ромео се изпълняваше от възпълен възрастен мъж с нарисувани с горена коркова тапа вежди и с дрезгав трагически глас, а фигурата му напомняше бирена бъчва. И Меркуцио не беше по-добър. Играеше го някакъв фарсов комик, който прибавяше собствен текст и се държеше твърде фамилиарно с публиката от задните редове. И двамата бяха толкова нелепи, колкото и декорите, и всичко заедно напомняше панаирджийски театър. Но Жулиета! Хари, представи си едно момиче, което едва ли има седемнадесет години, с подобно на цвете личице, с глава на древна елинка, с намотани около нея тъмнокестеняви плитки; очите й бяха като теменужни кладенци на страстта, а устните й приличаха на листенца от роза. Това беше най-красивото създание, което бях виждал в живота си. Ти ми беше казал веднъж, че патосът не може да те трогне, но че красотата, единствено красотата е в състояние да напълни със сълзи очите ти. Уверявам те, Хари, почти не виждах момичето поради сълзите, които замрежваха очите ми. И гласът й — никога не бях чувал такъв глас! Отначало беше съвсем тих, с дълбоки меки нотки, които сякаш поотделно се вливаха в ухото на слушателя. Сетне стана по-силен и започна да звучи като флейта или като отдалечен отглас на обой. А в градинската сцена той се изпълни с оня трепетен екстаз, който долавяме в предутринната песен на славея. Имаше след това мигове, когато в него звучеше бурната страст на цигулките. Ти знаеш колко силно може да вълнува един глас. Твоя глас и гласа на Сибил Вейн никога няма да забравя. Когато затворя очи, чувам тези гласове, всеки от които ми казва нещо различно. Не знам кой от тях слушам. Нима беше възможно да не се влюбя в нея! Обичам я, Хари! За мен тя е всичко в живота. Всяка вечер я гледам как играе. Веднъж е Розалинда, а следващия път — Имогена. Виждал съм я да умира в мрака на италианска гробница, виждал съм я да всмуква отрова от устните на любимия си. Гледах я, когато бродеше в арденската гора, преоблечена като красив младеж, с трико, с късо елече и красива шапка. Игра лудата, която се появява пред престъпния крал и му подава стрък седефче, за да се окичи, и горчиви треви, за да ги вкуси. Игра невинната и черните ръце на ревността прекършиха нежната й като тръстика шия. Виждах я в различни векове и различни костюми. Обикновените жени никога не могат да възбудят така въображението ти. Те са затворени в рамките на своето време. Липсва им романтическият ореол. Духовната им същност ни е толкова позната, колкото и шапките им. Няма какво да се търси в тях, защото не крият никакви тайни. Сутрин се разхождат в парка, а следобед бъбрят пред чаша чай с вечната си стереотипна усмивка и светските си маниери. Виждаме ги като на длан. Актрисата обаче! Колко се различава актрисата от тях! Защо никога не си ми казвал, Хари, че си заслужава да обичаш само актриса?