Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Познавам и този вид жени. Те винаги ме подтискат — забеляза лорд Хенри, като разглеждаше пръстените си.

— Евреинът искаше да ми разкаже историята й, но аз му казах, че не ме интересува.

— И си бил напълно прав. В трагедиите на другите хора винаги има нещо безкрайно тъжно.

— Единственото, което ме интересува, е Сибил. Какво ме засяга нейният произход? От главицата до изящните си малки крака тя е прекрасна. Всяка вечер отивам да я гледам как играе и всяка вечер става все по-прекрасна.

— По тази причина вече не вечеряш с мен, предполагам. Бях убеден, че си започнал някакъв интересен роман. Така и излезе, само че не съвсем както го очаквах.

— Скъпи Хари, та ние всеки ден обядваме или вечеряме заедно, освен това няколко пъти бях с теб на опера — каза Дориан с разширени от удивление сини очи.

— И винаги страшно закъсняваш.

— Но аз не мога да се стърпя да не видя изпълнението на Сибил — възкликна Дориан, — макар и само в едно действие. Жадувам да я видя и когато си помисля каква прекрасна душа е скрита в дребното й тяло, изваяно сякаш от слонова кост, изпълва ме благоговение.

— А днес ще можеш ли да вечеряш с мен, Дориан? Дориан поклати глава.

— Днес тя е Имогена — отвърна той, — а утре вечер ще бъде Жулиета.

— Кога е Сибил Вейн?

— Никога.

— Поздравявам те.

— Ти си ужасен, Хари! Сибил олицетворява всички велики героини на този свят! Тя е повече от едно същество. Може да се смееш, но аз те уверявам, че е гениална. Обичам я и искам да я накарам и тя да ме обикне. Ти, който знаеш всички тайни на живота, научи ме как да спечеля любовта на Сибил Вейн! Искам да предизвикам ревността на Ромео. Искам всички мъртви влюбени да чуят смеха ни и да се натъжат. Искам полъхът на нашите страсти да разбуди техните останки, да им вдъхне живот и да ги накара да страдат. Господи, Хари, как я обожавам.

Говорейки, Дориан крачеше нагоре-надолу из стаята. По страните му бе избила трескава руменина. Беше силно развълнуван.

Лорд Хенри го наблюдаваше с особено изтънчено удоволствие. Колко различен бе сега Дориан от оня стеснителен, плах младеж, с когото се запозна в ателието на Базил Холуърд! Цялото му същество бе разцъфнало като цвете и грееше с алените си цветчета. Душата му се бе освободила от своя затвор, а на пътя й я бе срещнало Желанието.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попита след дълга пауза лорд Хенри.

— Искам ти и Базил да дойдете някоя вечер с мен в театъра и да я видите как играе. Никак не се страхувам от резултата. Положително ще оцените дарбата й. После ще трябва да я измъкнем от ръцете на оня евреин. Обвързана е с него за три години или, по-точно, за две години и осем месеца. Естествено ще се наложи да му платя нещо. След като всичко се уреди, ще наема някакъв театър в Уест Енд и ще я лансирам както подобава. Тя ще грабне ума на всички, както грабна и моя.

— Това едва ли е възможно, драги!

— Уверен съм! Тя притежава не само техника на интерпретацията и ненадминат артистичен усет, но и индивидуалност. А ти сам си ми казвал неведнъж, че не принципите, а индивидуалностите движат света.

— Добре. Коя вечер ще отидем?

— Чакай да видим. Днес е вторник. Да се уговорим за утре! Утре тя ще играе Жулиета.

— Прекрасно. В осем в „Бристол“? Аз ще доведа Базил.

— Не, Хари, моля те, не в осем. В шест и половина. Трябва да сме там преди вдигането на завесата. Трябва да я видите в първо действие, когато се среща с Ромео.

— Шест и половина! Що за час е това? Все едно да вечеряш с чая или да четеш английски роман. Нека бъде в седем. Никой джентълмен не вечеря по-рано от седем. Ще видиш ли Базил преди това? Или смяташ, че е по-добре аз да му пиша?

— Милият Базил! Не съм му се обаждал вече цяла седмица. Това е много некрасиво от моя страна. А той ми изпрати моя портрет във великолепна рамка, специално поръчана от самия него, и макар че завиждам малко на портрета си, затова, че е с цял месец по-млад от мен, трябва да призная, че ме изпълва с възторг. Може би ще е по-добре ти да пишеш на Базил. Не ми се иска да се виждам с него насаме. Той винаги ми говори скучни неща. И ми дава добри съвети.

Лорд Хенри се усмихна.

— Хората много обичат да дават на другите онова, което им е най-нужно. Ето кое наричам аз истинска щедрост.

— О, Базил е един от най-добрите хора, които познавам, но ми се струва, че е малко тесногръд. Разбрах го, след като се запознах с теб, Хари.

— Базил, скъпи ми Дориан, влага най-доброто, най-прекрасното, което има у себе си в своите произведения. И затова за личния му живот остават само предразсъдъците, принципите и здравият разум. От всички художници, които познавам, очарователни като хора са се оказали само бездарниците. Талантливите отдават всичко на изкуството и затова са напълно безинтересни. Големият поет, истински големият поет обикновено е скучен човек. По-малко талантливите почти винаги са обаятелни. И колкото по-слаби са стиховете им, толкова по-поетични изглеждат те самите. Дори само появата на томче посредствени сонети прави автора им пленителен. Той пренася върху собствения си живот поезията, която не е способен да изрази върху хартията. Другите пък изливат върху хартията поезията, която не смеят да изживеят.