Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Лорд Хенри разбираше, че само експерименталният метод би могъл да стане основа на един научен анализ на страстите. А Дориан Грей бе несъмнено подходящ обект, чието изучаване обещаваше богати и плодотворни резултати. Внезапната му безумна любов към Сибил Вейн беше много интересно психологическо явление. Разбира се, съществен подтик за тази любов е било любопитството — любопитството и желанието за нови преживявания; и все пак това не беше банално, а твърде сложно чувство. Обстоятелството, че бе породено от плътския инстинкт на юношеството, който в представите на Дориан се превръщаше в нещо възвишено и твърде далечно от чувствеността, го правеше още по-опасно. То бе от ония чувства, чийто произход най-трудно отгатваме и поради това най-силно ни тиранизират. Всъщност най-слабо въздействие ни оказват подбудите, които можем да осъзнаем. И твърде често, мислейки си, че правим опит с другите, ние правим опит със себе си.

Докато лорд Хенри разсъждаваше за тези неща, на вратата се почука и в стаята влезе камериерът му, за да му напомни, че е време да се преоблече за вечеря. Лорд Хенри стана и погледна през прозореца към улицата. Залязващото слънце заливаше с пурпур и злато горните прозорци на отсрещните сгради. Стъклата им блестяха като късчета нажежен метал. Небето над тях имаше цвета на увехнала роза. Мислите на лорд Хенри отново се върнаха към искрящия от младост живот на неговия приятел и той се запита как ли щеше да свърши всичко.

Когато към дванайсет и половина се прибра у дома, на масичката в преддверието намери телеграма. Отвори я и видя, че е от Дориан Грей, който му съобщаваше за годежа си със Сибил Вейн.

— Мамо, мамо, толкова съм щастлива! — шепнеше момичето, заравяйки лицето си в скута на повехнала, уморена жена, която седеше на единственото кресло в малката бедна всекидневна, гърбом към ярката, дразнеща очите светлина. — Толкова съм щастлива! — повтори Сибил, — и ти също трябва да бъдеш щастлива!

Мисиз Вейн трепна и обгърна със слабите си бели ръце главата на дъщеря си.

— Щастлива? — повтори тя. — Аз съм щастлива, Сибил, единствено когато те виждам на сцената. Не трябва да мислиш за нищо друго освен за играта си. Мистър Айзъкс бе толкова добър към нас и ние все още му дължим пари.

Момичето вдигна глава и сви недоволно устни.

— Пари ли, мамо? — извика тя. — Какво значение имат парите? Любовта е по-важна от тях!

— Мистър Айзъкс ни даде в аванс петдесет лири, за да платим дълговете си и да набавим на Джеймз необходимите неща за пътуването му. Не бива да забравяш това, Сибил. Петдесет лири са много голяма сума. Мистър Айзъкс беше така внимателен към нас.

— Той не е джентълмен, мамо, и ненавиждам начина, по който разговаря с мен! — възрази момичето, като се изправи и се приближи до прозореца.

— Не зная как бихме се оправили без него — отвърна с раздразнение в гласа възрастната жена.

Сибил Вейн отметна назад глава и се разсмя.

— Нямаме повече нужда от него, мамо. „Чаровният принц“ ще урежда сега нашия живот.

Тя внезапно замлъкна. Страните й поруменяха. Задиша бързо през полуотворените устни, които потръпваха. Горещият порив на страстта сякаш я облъхна и раздвижи леко гънките на роклята й.

— Обичам го — каза тя просто.

— Глупаво дете! Глупаво дете! — повтори също като папагал майка й, размахвайки разкривените си, украсени с евтини пръстени ръце; този жест придаде на думите й някакъв комичен оттенък.

Момичето се засмя отново. В гласа му прозвуча радостта на затворена в кафез птичка и тази мелодия накара очите му да заблестят. То ги затвори за миг, сякаш искаше да скрие тайната си. Когато ги отвори отново, върху тях бе легнала сянката на мечтата.

От изтърканото кресло му заговори тънкоустата Мъдрост и като го приканваше към предпазливост, цитираше книгата на страха, чийто автор си бе присвоил името „благоразумие“. Сибил не слушаше. Тя се чувстваше свободна в затвора на своята любов. Нейният принц, Чаровният принц беше с нея. Тя помоли Паметта да призове образа му. Изпрати душата си да го търси и душата й го доведе при нея. Целувката му отново изгаряше устните й. Върху клепачите й пареше диханието му.

Тогава Мъдростта смени тактиката и започна да предава уроци по шпиониране и проучване. Може би този млад човек е богат. Ако е така, би могло да се помисли и за брак. Но вълните на тези житейски хитрости се разбиваха в раковината на ухото на Сибил. Ловко изстреляните стрели не я докосваха. Тя следеше движението на тънките устни и се усмихваше.