Крис Удинг - Отрова

Девойката бе изумена от внезапната промяна в поведението му, но се чувстваше прекалено слаба, за да отвърне на удара.

— Ти си една егоистка — избоботи събеседникът й. — Виж какво направи. Разгледай ме добре. Виждала ли си Пиперено зрънце? А Чевръстия? Или онази проклета котка? Видя ли до какво водят твоите принципи? Ти ни убиваш, разглезена малка гадино, и то само защото не искаш да поемеш отговорност за постъпките си!

Отрова потрепери при неприкритата злост в гласа му. Не бе подозирала, че Брам е способен на това. Щом една толкова добра душа като него се бе променила до такава степен…

— Ти не си истински… — възрази немощно тя.

— Да, да, и на това се наслушах! — озъби се ловецът на духове. — Не съм бил истински… Глупости! Аз съм не по-малко жив от теб, а ти си не по-малко жива от Йерофанта. Ние всички сме живи, Отрова. Както и да ни наричаш, сме си живи. Дори и да си мислиш, че някой друг ти е подарил живота. Всеки от нас има мечти и желания, мисли и планове, а ти ни ги отнемаш. — Той се надигна от леглото и махна отвратено с ръка. — Някога вярвала ли си в Бога, Отрова?

— Когато бях малка… — промълви тя.

— Добре де, какво му е толкова различното сега?

— Тогава вярвах… — прошепна с труд тя, — че мога да управлявам съдбата си.

— Толкова ли не можеш да разбереш! — извика мъжът. — Ти доказа това, което искаше! Ти наистина управляваш съдбата си! Избра да умреш и реши да убиеш и нас заедно с теб. Никой не можа да те спре. Никой не може да го стори. Никой… освен самата ти. Няма значение какви са последствията от решението ти — важното е, че го взе сама.

Отрова бе изумена, че Брам бе достигнал самостоятелно до този извод.

— Това не е… достатъчно — каза тя и отметна сплъстените коси от лицето си. — Ако единственият начин да оправим света е… като се подчиним на волята на Йерофанта… значи сме лишени от каквото и да било право на избор.

— Ти нямаш никакво право да ни убиваш! — изкрещя й ловецът на духове.

— Откъде знаеш… — контрира го тя, — че изобщо си жив?

— А откъде го знаят всички? Как изобщо някой може да знае нещо със сигурност? Верни отговори не съществуват, Отрова. Всичко е относително. Просто такъв е животът. Единственият начин да се справяме с него е като го живеем. Това малко ли ти се струва? Всичко, което искам от живота, е да се върна у дома, да си купя къщичка в планините и никога вече да не си мисля за вълшеблени твари и Йерофанти! Ти ме лишаваш от тази моя мечта, Отрова! Кой ти е дал правото да се разпореждаш с нас и да решаваш кой заслужава да живее и кой — не?

— Вие всички… — прошепна момичето — … умирате. Умирате, защото и аз умирам. Кой ви е дал правото да ме принуждавате да живея! Как можете да ме направите отговорна за целия свят?

— Ти си отговорна за целия свят! — заяви победоносно Брам. — И знаеш ли какво означава това?

Отрова се намръщи.

— Не…

— Това означава, че живеем в твоята история, глупачке! — кресна й той.

Девойката бе смаяна. През цялото време си бе мислила, че Брам, също като Чевръстин, не е способен да прозре, че е кукла на конци, ала ето, че сега той самият спореше с нея, използвайки нейната логика. Като се имаше предвид колко трезвомислещ и земен човек беше, навярно бе положил ужасно големи усилия, за да приеме идеята на Отрова. Дали наистина вярваше в думите си, или просто искаше да я надхитри?

— Това означава, че имаш също такава власт над историята, както и Йерофантът! — изтъкна ловецът на духове. — Ако аз умра, ако Пиперено зрънце умре… ами, светът няма да рухне. Но ако ти издъхнеш, цялата приказка ще стане на пух и прах! Не разбираш ли? Ти си главната героиня! Това е твоята история. Без теб не може да има нищо! — Очите на Брам пламтяха с лудешки ентусиазъм. — А щом това е твоята приказка, вземи нещата в свои ръце! Бори се! Направи нещо!

— Какво да направя? — попита унило Отрова. — Как мога… как мога да се боря?

— Не зная! — заяви Брам и закрачи нервно из стаята. — Нали ти си умната. Успя да се справиш с всички задачи, които той ти възложи досега. Докато се бориш, ще има и надежда да промениш положението си. Да не би да искаш да убиеш себе си — и нас, — без дори да си се опитала да сториш нещо? Направи поне един опит! Нищо не губиш! А ако нищо не се получи, винаги можеш пак да легнеш и да захвърлиш всичко. Брам беше прав. Наистина беше прав. Обстоятелството, че Отрова можеше да докара света на Йерофанта до границата на изчезването, доказваше, че тази история бе наистина нейна. Цялата тази приказка бе създадена за нея и щеше да рухне без главната си героиня. Това означаваше, че все пак притежава някаква власт. Девойката почувства как в нея започва да се надига прастаро и отдавна забравено чувство, което някога бе наричала с простичката дума „надежда“. Може би наистина бе способна да промени нещо. Може би все още не бе твърде късно да преобърне събитията.