Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Заслуша се в скърцането на дъските и улуците. Изведнъж бе завладяна от усещането за огромна, непосилна самота. Не точно заради момента, не просто, защото къщата бе празна, а заради чувството, че налегналата я самота щеше да се настани трайно в съзнанието й. Тя се носеше по течението, без да има пристан, който да може да нарече свой дом. Усети как стомахът й се сви и й се доплака. Може би бе заспала. А може би не. Трудно бе да се каже. Носейки се по ръба между осъзнаването и несъзнателното, тя не знаеше дали просто леко се бе унесла, или бе заспала дълбоко, преди очите й отново да се отворят широко. Внезапно бе обхваната от паника. На тавана имаше нещо.

Сърцето й препускаше неудържимо. В стаята бе притъмняло, бе сигурна в това, сенките се сгъстяваха, докато не закриха светлината, температурата се бе понижила дотолкова, че от устата й започна да излиза пара. Но дори в мрака тя успяваше да забележи една по-тъмна сянка, нещо голямо, което стоеше в долната част на леглото й и се бе надвесило над нея, подпряно на тавана; застинала сянка, от която струеше зло. Бе много високо, неопределено, лишено от лице, силно осезаемо присъствие, което я накара да се вкамени от страх.

Там няма нищо! — крещеше разумната част от разсъдъка й яростно на вледеняващата паника, която я бе обхванала. Това не е нищо друго, освен сянка, нищо повече от една сянка!

Но то беше там и от него струеше силно зло, толкова силно, че й се стори, че се задушава. Нещо, което нямаше никакви очертания или форма и въпреки това тя чувстваше смразяващия му поглед върху себе си.

Почти машинално протегна ръка към кибрита на масичката до леглото, който бе оставен за палене на газената лампа. Не смееше да извърне поглед от мрачната сянка над себе си, защото се страхуваше, че в същия момент щеше да се спусне към нея и тя…

Драсването и изсъскването на клечката разпръсна вцепенението и малкото пламъче прогони мрака. С треперещи ръце тя вдигна стъклото на газената лампа и доближи клечката до фитилчето, след което взе лампата, без да връща стъклото на място, и я вдигна нагоре.

Там нямаше нищо.

Тя седна на леглото задъхана. Изчезнало ли беше? Или там през цялото време не бе имало нищо? Само преди малко бе толкова сигурна…

Тя се измъкна от леглото. Кожата й под тънката копринена нощница настръхна от студа. Постави стъклото на лампата, за да увеличи светлината, усили я до пълна яркост и тръгна да огледа стаята. Погледна зад скрина, под леглото и накрая за по-сигурно завъртя ключа в ключалката.

Просто халюцинации от треската, каза си тя. Това трябваше да е причината. Вероятно още не съм се възстановила напълно, както си мислех. Мушна се обратно в леглото и постави лампата на масичката до себе си. Известно време лежа будна, втренчена в тавана, откъдето се бе появило нещото.

Нещо ми се е случило, помисли си тя. Нещо се е случило и затова не мога да си спомня и затова бях болна и затова имах пристъпи на лудост. Но вече се оправям. Оправям се.

Изведнъж почувства, че се държи глупаво, вдигна стъклото на лампата и изгаси пламъчето. Тъмнината отново се настани в стаята. Тя наблюдаваше тавана, но там виждаше единствено бяла мазилка. Постепенно започна отново да се унася. Стълбите изскърцаха — леко и продължително.

Тя отново се събуди. Очите й се взираха в мрака, изпълнени със страх. Това не бе естествен звук на нощта. Нито бе дрънчене на изстудяващи се тръби, нито изскърцване на дъски. До нея отново достигна скърцане. Някой се качваше нагоре. Отне й няколко секунди, за да стигне до това прозрение, през които нещото бе изкачило още две стъпала. Тези стъпки се приближаваха към нея съвсем целенасочено, в тях имаше нещо неестествено. Обзе я ужасяващо предчувствие и усещане за беззащитност.

Това е Таниел, Таниел или Кейтлин. Един от двамата. Няма защо да се паникьосваш толкова.

Но някъде вътре в нея, дълбоко и инстинктивно, се бе загнездило чувството, че този някой или нещо идваше за нея.

В стаята бе станало още по-студено и тъмнината се бе сгъстила. Тя придърпа одеялото към брадичката си и се изтласка назад, облягайки се на горната дъска на леглото. Започна да обхожда стаята с поглед, търсейки нещо, което можеше да й послужи като оръжие.

Тоалетката!

Там имаше чекмеджета, в някое от тях трябваше да има нож за писма. Но тя бе като вцепенена. Не можеше да напусне леглото, където се чувстваше сигурна, и да прекоси стаята, за да го потърси.

Неканеният гост вече бе достигнал коридора и тя чак сега осъзна защо стъпките й се бяха сторили неестествени. Бяха на нещо мокро. И то не като стъпки от мокри ботуши, а тихото шляпане на нещо като перки или ципести крака. Бяха придружени от тежко хрипливо дишане — като на стар, много стар човек.