Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

Николаус претегли с ръка кесията. След това се усмихна:

— Времето е достатъчно. Аз вече зная кой има нужда от пари.

— Капитан фон Рейн! — Викът насочи вниманието им към Спенс, който дотърча с разперени ръце. Следваше го Фич, задъхан и успокоен.

— Вие ли я намерихте? — лъхтеше Фич, като не можеше да си поеме въздух. — Майко пресвета! Едва не полудях, като видях, че пак е изчезнала… — Той протегна ръка и хвана мантото й. — Сега вече няма да може да избяга! Аз ще се погрижа за това. Ще я държим затворена, докато дойде лордът. Точно така ще сторим.

Елиза хвърли към Фич пренебрежителен поглед. Но той изобщо не го забеляза, защото капитанът му подаваше една тежка кесия.

— Това би трябвало да ви стигне, докато дойде лордът — каза Николаус с усмивка. — Сигурен съм, че цялата тая работа със замъка Хоенщайн и Ханс Руберт ще се нареди много скоро. — Той се поклони пред Елиза.

— Довиждане, мадам! След месец ще чуете отново за мен.

Тя прие думите му с мила усмивка.

— И така, довиждане след един месен!

Високият мъж влезе през главната порта на замъка и виелицата се втурна заедно с него във вътрешния двор. Вихрушка от снежинки нахлу и в господарската къща, преди вратата да се затвори пред мразовитата зимна нощ. Мъжът смъкна качулката си и се обърна към камината, от където слисано го зяпаха Спенс и Фич. Гъстата му светла коса бе късо подстригана, брадата, която някога красеше добре очертаната му брадичка, бе изчезнала. За момент двамата до камината изглеждаха като вкаменени. Когато го разпознаха най-сетне, те скочиха и едва не преобърнаха масата, пред която бяха седнали, така бързаха да го поздравят с, добре дошъл.

— Лорд Сиймур! Без брада не можахме да ви познаем! — задави се Фич с едно парче препечено заешко. Той преглътна с гримаса и продължи малко по-разбрано. — Милорд, уверявам ви, че вашето идване много ни облекчава. Носеха се слухове, че сте се удавили. — Като усети настойчивия поглед на господаря си, Фич отвърна смутено лице, за да скрие червената драскотина от бузата си. — Или поне така разбрахме.

Максим вдигна вежди, когато Спенс, с голяма цицина на челото и посиняло око, пристъпи, за да вземе вкоравилата се от снежната виелица пелерина на лорда.

— Но какво е това? — попита Максим, събличайки от раменете си пелерината. — И двамата изглеждате като жертви на улични разбойници. Пак ли сте се били? Или пък безразсъдно сте защитавали тази крепост, докато ме нямаше? Бог ми е свидетел, че щеше да е по-разумно да я бяхте оставили на врага. Ужасно място, жалък подслон. Защо сте тук, а не в господарската къща, която наех?

Кършейки ръце, Фич започна да обяснява:

— Отидохме, както ни заповядайте, да вземем ключовете от Ханс Руберт, но той каза, че вие сте безследно изчезнал в морето. Бил дал къщата на наскоро овдовялата си сестра.

— А парите, които му дадох, за да запази къщата за мен? — Максим бе ядосан. — Къде са парите?

Фич не успя да устои на пронизващия поглед на зелените му очи и неспокойно отстъпи няколко крачки назад.

— Той не ми върна никакви пари, но каза, че можем да използваме тази крепост, вместо къщата.

— Какво по дяволите ми дрънкаш? — разкрещя му се Максим и тръгна към двамата, които уплашено заотстъпваха назад.

— Не знаехме какво да правим, милорд! — побърза да успокои лорда Спенс. — Наистина тук не е подходящо място за една лейди, но едва след като капитан фон Рейн ни даде пари, можехме да наемем нещо по-добро.

— С Руберт ще се заема аз — обеща Максим. — Добре, че фон Рейн ме посрещна на пристанището и ми каза къде сте. Иначе никога нямаше да ви открия. Той не ми даде никакви обяснения. Каза само, че имало проблем. Това ли е всичко? — Лицето му помръкна. — А какво става с дамата? Добре ли е? Здрава ли е?

— Да, милорд, — Фич отправи към другаря си един многозначителен поглед, сякаш му бе неприятно да говори за жената, която трябва да пази. — Можем да ви уверим, че тя е в отлично здраве.

— Да, — присъедини се усърдно и Спенс — свежа като напъпилата пролет.

— От къде тогава са вашите драскотини и подутини?

Изведнъж вниманието на двамата се насочи към други неща. Единият заотупва пелерината от снега, другият тръгна с подканящ жест към камината.

— Елате да се сгреете на огъня, милорд, — рече Фич любезно. — Ще намерим и нещо за хапване, макар и да не е по ваш вкус.

Той притича през салона и избута един голям стол е висока облегалка до масата, където господарят щеше да усеща топлината на камината.