Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Плановете ни се променят — обяви той мрачно, като застана пред тях. — Ще се настаним в друга къща, по-далечко на север. Ще ни трябват коне, а и храна за времето, докато негова светлост дойде…

Спенс намръщи чело.

— Ама негова светлост каза, че е наел къща тук, в самия Хамбург и че е платил…

Продължителна въздишка се откъсна от гърдите на Фич, видът му стана още по-мрачен.

— Ханс Руберт, хазаинът, каза, че къщата е вече дадена на други хора и те са се нанесли…

Спенс изгледа другаря си с пронизващ поглед. Фич въздъхна ядосано и протегна ръка към кесията.

— Аз ще ида да намеря коне и храна, а ти чакай тук с момичето.

Фич кимна и приседна послушно върху един куп дърва за горене. Мина доста време, преди Спенс да се появи. Онова, което бе успял да намери из оборите край пристанището, накара Елиза да се усъмни, че той разбира много от коне. Седлата и сбруите бяха някакви реликви от минали времена късокраките, твърде жалки с проскубаната си зимна козина животни, вървяха едва-едва и като че ли щяха да рухнат под товара от торби и вързопи.

Елиза предпазливо яхна коня си и го пришпори, та най-сетне животното с големи колебания се реши да потегли след Спенс, който застана начело на малкия керван. Фич, като ариергард, държеше въжето на товарните коне, вперил будно око в Елиза.

Малката кавалкада премина по тесните криви улици на Хамбург. Пътят им водеше през множество каменни мостове на канали и тесни плавателни ръкави на реката. Стигнаха до края на града и продължиха все на север по широк път. Вървяха през гъсти гори. Тежко надвиснали оловносиви облаци затъмняваха небето. Снежинките биеха в лицата им. Бавно изкачиха височината, долината остана зад тях, гората се разреди, виждаха се огромни скали.

Когато превалиха планината, Елиза с почуда установи, че пътеката, по която бяха свърнали, води направо към някакъв стар замък, кацнал недалеч от тях върху самите скали. Сиви и мрачни като зимното небе над; тях, стените на замъка се издигаха направо от стръмните скали, под които извиваше замръзнала река. Снопове суха трева стърчаха тук-там между снега. Мост от греди минаваше над защитния ров и водеше към вратите на замъка. Ръждясалата решетка на вратата не бе спусната, държеше се на една верига, надвиснала накриво над входа.

Минаха през вратите на замъка и влязоха в двора. Пред очите им се разкри безутешна гледка, точно както бе очаквала Елиза. Складът за припаси и помещението за прислугата до западната стена бяха полусрутени. До източната стена се редяха разкъртени обори — там Спенс заведе товарните коне. Главното крило, построено там, където се съединяваха източната и северната стена, изглеждаше обитаемо, макар че повечето стъкла на прозорците, а и някои от самите прозорци на първия и на втория етаж плачеха за поправка, да не говорим за стръмния покрив, покрит с каменни плочи. Някои прозорци бяха отворени, като че предлагаха гостоприемство на птиците, пърхащи наоколо.

Фич оглеждаше смаян заснежената пустош. Накрая слезе от коня и се приближи до Елиза, като избягваше да срещне погледа й. Без думичка за обяснение, той й помогна да изкачи стъпалата към сводестия вход на кулата. Големият тежък портал бе отворен, изложен на поривистите ветрове. Елиза се огледа предпазливо и влезе. Човек не можеше да знае какво ли дебне в сенките на голямата зала.

Огромни сиви паяжини висяха от тъмните опушени греди на тавана. Всичко бе в паяжини — врати, ъгли, ниши и еркери. При всяка стъпка полите на Елиза вдигаха кълба прах.

Пред огромната камина имаше обърната маса, до нея бяха струпани една върху друга пейки, някои от които разтрошени за подпалки. Саждите по стените на камината показваха, че е пален голям огън. Зиданото огнище до вътрешната стена явно е било за кухнята. Един голям железен котел още висеше над пепелта, по гредите бяха закачени гърнета и съдове, всичките потънали в дебел слой прах.

Каменна стълба, красиво обточена с масивни дървени перила, извиваше нагоре към първия етаж.

— Жалки останки! — въздъхна Елиза. — Поне ще сме защитени от вятъра… — Тя се обърна към Фич, който стоеше до нея. — Колко път има още до къщата на господаря ти?

— Прощавайте, господарке — прошепна Фич засрамен. — Това тука е неговата къща.

— Това?! — Тя сбърчи чело. — Как така?

Фич се огледа неспокойно. Тук човек не можеше да се приюти за една нощ, та камо ли да настани една дама за по-дълго време.

— Това е замъкът Хоенщайн. Хазаинът в Хамбург точно ми описа мястото.