П. Удхаус - Пеликан в Бландингс

— Да накарам Бийч да иде до Маркет Бландингс? В това време?

— Ще му се отрази добре.

— Не знам какво ще каже.

— Ако протестира, изритай го по задника, така че да му свирнат ушите.

— Много добре, Аларик.

— И не стой така. Размърдай се.

— Да, Аларик.

— Писмото трябва да се пусне без отлагане.

— Да, Аларик.

— А, и още нещо. Почти бях забравил да ти кажа. Съдя те за тежки щети заради тоя мой глезен. Сега няма да го обсъждаме, ще получиш известие от адвокатите ми, когато му дойде времето.

Гали отново лежеше в хамака със затворени очи и си мислеше за Джон, Линда и американския военноморски флот. Някакъв глас, който блееше името му, го извади от мечтанията и той с раздразнение видя брат си Кларънс, наведен над него. Прекъсването извади от релси мисловната му композиция и макар че въпросната композиция не даваше изгледи, че ще стигне до някаква определена гара, това му беше неприятно.

Раздразнението бързо се смени с тревога, когато забеляза възбудата на посетителя. За разлика от членовете на Клуба на Пеликаните, когато лорд Емсуърт беше получателят на стрелите и прашките на жестоката съдба, винаги допускаше съмненията и страховете му да се видят от околните с просто око.

— Нещо лошо ли се е случило, Кларънс?

— Да, наистина, Галахад.

— Кони, предполагам. Не й позволявай да те разстройва. Стегни се. Отговаряй й през зъби.

— Не е Кони, Аларик е.

— Следвай същата политика.

— Но той казва, че ще заведе дело срещу мен, затова че си е изкълчил глезена на тия стълби.

Гали се изсмя предизвикателно.

— Нека да опита. Няма никакви шансове.

— Наистина ли мислиш така?

— Вземи си добър адвокат за защитник и гледай как ще го разкъса на парчета. Ще му изкара вътрешностите като голяма доза пургатив. „Не е ли факт, че препускахте надолу по стълбите със сто километра в час, за да си вземете коктейлите?“, „Точно ли ще бъде, ако кажем, че сте се наливали със същите като прахосмукачка през целия следобед?“, „Не е ли вярно, че сте бил пиян като кютук?“ Ще го върже на фльонга в първите две минути и съдебните заседатели ще трябва да прекратят делото.

Лорд Емсуърт издиша като спукан балон. На Галахад, мислеше си той, винаги може да се разчита да ти влезе в трудното положение и да направи ценни предложения за подобрението му.

— Много ме успокои, Галахад. Бих желал да можеше да направиш същото и относно това писмо. Аларик ми даде писмо. Трябва да го дам на Бийч, а той да го занесе в Маркет Бландингс.

— И какъв ти е проблемът?

— Не мога да накарам Бийч да направи такава дълга разходка в гореща сутрин като днешната.

— А защо не го оставиш на масата с останалите писма?

— Аларик изрично каза да се занесе веднага. Трябвало да се прати препоръчано.

— Разбирам.

— Всъщност, мисля, че Бийч ще ми обърне гръб, ако му кажа да иде до Маркет Бландингс. Хич няма да му се понрави. Ще трябва сам да го занеса, а имам уговорка да се срещна с Банкс при кочината.

Гали имаше меко сърце и както беше казал на брат си, не мислеше да оставя милосърдните дела изцяло на бой-скаутите. Той се измъкна от хамака.

— Аз ще го занеса, ако искаш.

— О, Галахад! Наистина ли?

— С удоволствие ще се поразходя.

— Ето ти писмото.

— Добре.

— Толкова съм ти благодарен, Галахад.

— Няма защо. Винаги съм на твоите услуги. Хей, виж ти работа! Адресирано е до Ванеса Поук.

— Банкс и аз ще обсъждаме новия витамин за прасета, за който четох наскоро. Трябва да се взима с малко обезмаслено мляко.

— Какво ли може да й пише?

— Предполагам, че е чудесен. Благодаря ти отново, Галахад. Наистина е страшно мило от твоя страна.

Замислен, Гали пусна писмото в джоба си. Не можеше да разбере причината за този внезапен импулс от страна на херцога да завърже приятелство с Ванеса Поук по пощата. И беше все така далече от разрешаването на загадката и почти склонен да отиде до крайност и да се обърне към херцога за помощ, когато размишленията му отново бяха прекъснати от някакъв глас. Този път към него се беше присъединила сестра му Констанс.

— А ето те и теб, Галахад.

В маниера й нямаше и следа от нараненото честолюбие, което беше изпитала преди малко, напускайки градинския апартамент. Две неща бяха възстановили нейното присъствие на духа. Първото беше успокоителната мисъл, че критикът й е дебелокож тъпанар, емоционално неспособен да разпознае добрата творба, като я види; второто — че скоро ще накара Галахад да се почувства ужасно глупаво, едно удоволствие, което рядко изпитваше.