П. Удхаус - Пеликан в Бландингс

— Така ми се струва.

— Сигурна съм, че разбираш. Та той ми каза, че трябва бързо да напусна страната. Англия, рече, ще бъде идеалното място да останеш скрита, което ме устройваше, защото макар че бях слушала много, никога не бях стъпвала в Англия. Даде ми солидна сума за разноски и ми запази място на кораба. Така срещнах и лейди Констанс. А сега ще искаш да знаеш как тя ме взе за дъщерята на Д. Б. Поук?

— Точно това щях да попитам.

— Случи се съвсем естествено. След като се сприятелихме, тя много ми говореше за Замъка Бландингс, и макар че аз й дадох да разбере, че с удоволствие бих я придружила до там, тя не ми отправи покана. Като че ли се пазеше да не става много близка с непознати на презокеански кораби. Един ден във вестника на кораба имаше нещо за Д. Б. Поук, нещо за кучетата и котките му, и тя ме попита имам ли някаква връзка с него. Като видях, че това може да наклони везните и нещата да имат щастлива развръзка, казах, че съм му дъщеря. То наистина наклони везните. Получих моментално поканата си. Точно така нашата героиня се озовава в Замъка Бландингс. А сега — добави Ванеса, — предполагам, че е най-добре да ида и да си стегна куфарите.

Гали се опули учудено.

— Да не мислиш да си тръгваш?

— Разбира се, че мисля. Нямам намерение да бъда сред присъстващите, когато разкажеш историята ми на лейди Констанс. Как ме виждаш да стоя мирно и да се оставя да ме гледат през някакъв си лорнет като гадна хлебарка. Не оставай там, където не си желана, това е мотото на този клон от Поукови.

Гали се гордееше, че успява да се държи твърдо във всяка ситуация и много рядко някой можеше да чуе от устата му такова ужасено стенание. Но се чу. Прозвуча като пукот от книжна торбичка.

— Не мога да повярвам на ушите си. Да не мислиш, че ще тичам да те издам на Кони?

— А няма ли?

— Разбира се, че няма.

— Но аз съм натрапница.

— И защо да не бъдеш? На практика всички, които идват тук, са такива. Откакто се помня в Замъка Бландингс съм виждал толкова натрапници, колкото не можеш да си представиш. Щях да съм ужасно изненадан, ако не беше натрапница. Положила си толкова усилия да дойдеш тук. Да не мислиш, че ще ти измъкна мръвката изпод носа. Дискретност и мълчание, моето момиче, дискретност и мълчание.

Ванеса беше трогната.

— Бих казала, че това е страшно мило от твоя страна.

— Моля, моля.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. А аз ще внуша на Бийч, че и той трябва да направи същото. Трябва да бъде гроб. Още сега отивам.

Гали тъкмо беше отхвърчал, целият изгарящ от желание и усърдие да помогне, когато на покрива се появи Уилбър Траут.

Уилбър изглеждаше блед и напрегнат. Идваше направо от портретната галерия, където беше изучавал полегналата гола с далеч по-малко ентусиазъм, отколкото обикновено.

В момента, когато Ванеса беше начертала схемата за изнасянето на картината, той изрази, както си спомняте, одобрение от все сърце. Но час след час съмненията му се засилваха. Като изключим склонността му да се жени за блондинки, той не беше авантюрист по природа и размислите върху предстоящите събития бяха имали пагубен ефект върху нервната му система.

Затова, когато първите й думи щом го видя, бяха „Уили, ще трябва да вземем картината тази вечер“, сърцето му подскочи, но не от радост, а от ужас. Чувствата му бяха подобни на онези, които изпита веднъж във въздуха по време на скока си в един фонтан — съжаление, че е предприел нещо, което не е толкова добро, колкото изглеждаше, и неудобното съзнание, че вече е твърде късно да се върне назад.

Като преглътна два пъти, той каза:

— Защо да бързаме толкова?

— Страхувам се, че е наложително. Ако лейди Констанс открие…

— Ако открие какво?

— Нещо за мен.

— Какво за теб?

— Нещо, което Гали Трийпуд е открил. Ако го научи, ще бъда изхвърлена като мръсно коте само за шестдесет секунди. Той казва, че ще си държи устата затворена, но знае ли човек. Това е такава хубава история, че може да не устои и да я разкаже. Не, не можем да рискуваме. Чесни трябва да е стигнал Лондон досега. Ще му се обадя следобед и ще му кажа да чака под прозореца в два сутринта. Дотогава можеш да поспиш. Ще почукам на вратата ти и ще те събудя. Какво има? Не изглеждаш доволен?

— А, доволен съм.

— Трябва да си доволен. Помисли си, че ще имаш тази картина само за себе си. Трябва да си посипеш главата с рози от радост. Макар че Женвиев би казала „льози“, нали?

— Винаги така казваше.

— Не се учудвам, че толкова ти липсва — каза Ванеса.