П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

Сали, която досега задаваше въпроси върху работата му, започна нова тема.

— Невероятно колко мрачен е театърът през деня — отбеляза тя.

— Мрачни неща стават в него — отвърна горчиво Джо Пикъринг и тежка въздишка се изтръгна от гърдите му.

— Чудя се защо още никой писател не го е използвал за място на действието в поредната си криминална история продължи Сали. — Ето тука, например. Под седалката е идеалното скривалище за един труп. Малък труп, разбира се. Всъщност, джудже, от ония, дето спират да растат в детските години заради пушенето. Габаритите са му позволили да се скрие в шапката на злодея и той чува неговия заговор, но за беда кихва, разкрит е и му светят маслото. Подарявам ти тази идея.

— Благодаря — рече Джо и изведнъж очите му се оживиха. — И защо злодеят пъха трупа под седалката?

— Все някъде трябва да го пъхне — не се предаваше Сали. — Както и да е, ще измислиш нещо. Не мога аз да свърша цялата работа.

Освен, че е хубава, помисли си Джо, има очарователен глас. Най-малкото очарователен за него, но явно не за всички, защото в този момент друг един глас се обади откъм сцената:

— За бога! Ще замълчите ли вие там отзад? Невъзможно е да се репетира при цялата тая врява.

— О, съжалявам — извини се мигновено Джо. — Съжалявам.

— Кой беше това? — попита Сали с глас, изпълнен със страхопочитание. — Сам Господ Бог?

— Вира Далримпъл — изръмжа тихо Джо.

— Разбира се. Трябваше да я позная. Веднъж я интервюирах.

— Моля! — чу се отново откъм сцената.

— Е, май не сме желани тук — рече Сали. — Хайде да идем във фоайето. Кажи ми — продължи тя, след като вратата се затвори след тях — какво мислиш за тази талантлива актриса? Няма да го записвам. Само между теб и мен.

Това беше въпрос, на който Джо можеше да отговори тутакси. И той го направи без грам колебание.

— Да кажем, че майка й сигурно си я обича.

— Но не и ти? — предположи момичето.

— Не и аз.

— Темпераментна, а?

— Ужасно.

— Деспотична?

— До ен-та степен.

— Нрав?

— Сатанински.

— Но иначе си е наред, нали?

— Не съвсем. Тя е грабител на реплики.

— Какъв?

— Ограбва репликите на другите актьори и разрушава баланса на цялата пиеса. Вземи например тая сцена, която репетират сега. Мъжът беше този, който казва остроумните думи. Свързано е със следващото действие. На това се гради историята. Но какво ли й пука за историята, щом обира смеха на публиката. Трябваше да преправям сцената поне десет пъти, докато остане доволна, че е обрала всичко, което си струва.

— И друг път съм чувала, че е егоистка — продължи мисълта му Сали.

— Ха!

— Не можа ли да й кажеш да върви да се удави в Сърпентайн? 1 1 Сърпентайн — езеро в лондонския Хайд парк, бел.пр. — предложи нежно тя.

— Как бих могъл? Тя е шефът. Как си представяш етиопският роб да каже на Клеопатра да ходи да се удави в Нил?

— Не ми приличаш на етиопски роб.

— Само защото съм малко по-светъл от средния етиопец — въздъхна Джо Пикъринг.

— Омъжена ли е? — продължи с въпросите си момичето.

— Не знам такова нещо.

— Жал ми е за съпруга й, когато го има и ако го има.

— Да, не може да му се завижда — съгласи се той.

— Е, това си е негова работа. Да продължаваме с интервюто.

— Трябва ли? — Джо Пикъринг я погледна в очите и чистосърдечно си призна: — Мразя да говоря за себе си.

— Сигурно, но все пак се налага, когато даваш интервю.

— Не разбирам защо вестникът ти иска интервю от мен. Кой съм аз?

— Е, не сме някакъв голям вестник. А ти сигурно си правил и друго, освен да напишеш една пиеса, с която да вземеш акъла на всички. Имаш ли си странично занимание? Бокс, ако не се лъжа?

— Кой ти каза? — подскочи той.

— Моята редакторка. Тя е голям запалянко. Каза, че си спечелил купата за аматьори преди няколко дни.

— Една от купите. В средна категория.

— Сигурно е била в първия ред около ринга.

— Какъв е тоя странен интерес към бокса? И тя ли се състезава?

— Не бих се учудила. Макар че май е отминала най-добрата си форма. А сега хайде да поговорим за автора Джо Пикъринг.

Джо се размърда неспокойно на стола. Не му се искаше да дава думата на въпросния безинтересен персонаж.

— Няма много за казване. Пиша колкото мога вечерно време, когато се върна от офиса.

— Аз също. Какъв офис?

— Адвокатска кантора — с нежелание поясни той.

— Доста скучно. Какво те накара да избереш това за призванието на своя живот?

— Не съм го избирал. Трябваше да се изуча за адвокат, но определени катаклизми в семейния бюджет ме принудиха да започна работа.