П. Удхаус - Време за коктейли

— Предприел ли си някакви стъпки по въпроса? — попита той.

— О, не, милорд, искам да кажа, господин И. Не би било уместно.

— Да пилееш време в размотаване, ето кое не е уместно — рязко отвърна лорд Икнъм. — Човек няма да стигне доникъде, ако не предприеме стъпки.

— Какъв е вашият съвет, господин И?

— Това е вече друга приказка. Не мисля, че сред хората на тоя свят има някой по-добре подготвен да те посъветва от мен. Аз съм тесен специалист. Двойките, които съм събрал навремето си, ако се подредят една до друга — не че има начин това да стане, разбира се, — биха стигнали от площад Пикадили до Хайд Парк, че и оттатък. Ти не познаваш Бил Оукшот, нали? Той беше един от моите клиенти, а също и племенникът ми Понго. Имаше и едно момче с розови бузки от Мичинг Хил, вече не му помня името, после Пол и Пот и Хорас Давънпорт, Елси Бийн, прислужничката, и още десетки други. С мен зад гърба и най-стеснителният ухажор може да накара най-високомерната красавица да се разпише върху пунктираната линия. В твоя случай, където отношението между теб и обожаемия обект е донякъде нестандартно, ще трябва да се пипа внимателно. Системата Икнъм например може би ще изглежда малко рязка.

— Системата Икнъм?

— Тъй я наричам. Да ти я обясня в общи линии: приближаваш решително дамата, сграбчваш я за китката, притискаш я до гърдите си и обсипваш с изгарящи целувки извърнатото нагоре лице. И разбира се, не сграбчваш китката като крехък порцелан. Стискаш яко и дори я пораздрусваш леко. Рядко търпи провал, затова обикновено я препоръчвам, но в твоя случай, както вече казах, един по-плавен подход е за предпочитане. Мисля, че като начало ще е добре всеки ден да й носиш цветя, мокри от утринната роса. И като казвам „носиш“, нямам предвид да й ги пъхнеш в ръцете като пакет от магазина. Оставяш ги потайно в стаята й. Никакви бележки. Безименен дар от тайнствен почитател. „Хей! — ще си каже тя. — Какво значи всичко това?“ И тогава в подходящ момент й разкриваш, че са били от теб и коленете й се подкосяват в отмала. Чакай! — каза лорд Икнъм. В главата му се бе пръкнала мисъл, озарявайки челото му подобно на разцъфнала роза. — Сега виждам по-дълбоко в нещата. Не съществуваше ли език на цветята? Сигурен съм, че съм чел някъде за него. Нали разбираш, изпращаш на момичето латинки и това означава „Има някой, който те обожава отдалеч“ или „Пази се, идвам!“ и така нататък. Чувал ли си за това?

— О, да, естествено. Има книги по тоя въпрос.

— Тогава намери си една и нека тя ти стане настолно четиво. — Лорд Икнъм се замисли за миг. — Нещо друго? А, да, кучето. Тя има ли куче?

— Да, господин И един кокер шпаньол на име Бенджи.

— Спечели благоразположението на това куче. Не пропускай нищо, било то дума или действие, които биха довели до дружески отношения помежду ви. Нежно цвърчене с устни. Приятелски подхвърлен кокал. Постоянно потупване между ушите или по ребрата, в зависимост от личните ти предпочитания. Най-сигурният път към сърцето на една жена минава през нейното куче.

Той внезапно замлъкна. През прозореца на стаята с посудата бе зърнал да минава изискана фигура.

— Срещата на шефа е приключила — обяви той, ставайки от мястото си. — Най-добре да вървя да му предам почитанията си. Няма да забравиш, нали, Бърт? Атмосфера на изключителна сърдечност, що се отнася до кучето Бенджи, плюс ежедневният дар от цветя.

— Ясно, господин И.

— Всяка сутрин, без изключение. Няма начин да не я сломиш. Ежедневната малка доза неминуемо ще даде резултат — рече лорд Икнъм и се упъти по коридора към кабинета, където смяташе, че все още се намира сър Реймънд — потриващ тържествуващи ръце може би над току-що закупения рубинен пръстен.

Видът му бе дори още по-вглъбен и умислен, отколкото когато бе презрял цапащата в плитчините крава. Толкова много проблеми бяха възникнали един подир друг. Той нямаше навика да мърмори и негодува, но понякога, като в този момент например, чувстваше, че житейската задача, която бе поставил пред себе си — да разпръсва сладост и светлина, или — както близките нему предпочитаха да се изразяват — да си пъха носа в манджи, на които не му е работата да бъде мерудия, е едва ли не непосилна за който и да било сам човек. Не му стигаше собственият му кръщелник Джони, ами сега трябваше да оправя и заплетения любовен живот на Албърт Пийсмарч. А да се способства за съюза между един иконом и сестрата на неговия работодател само по себе си бе тежка задача, изискваща цялата решимост и изобретателност на оня, който се е нагърбил с нея. Към всичко това трябваше да се прибави и въпросът за превъзпитанието на Бийфи Бастабъл, чието отношение към сестра му Фийби, напомнящо това на злонравна хапеща костенурка, страдаща от язва, той бе решен да промени.