П. Удхаус - Време за коктейли

Беше загрижен за Джони. От неговия разказ дори един далеч по-несхватлив кръстник би разбрал, че момъкът е наистина сгащен натясно. Лорд Икнъм не бе твърде близък с леля Брус, но достатъчно добре познаваше цялостния й облик, за да осъзнае невъзможността тя да бъде накарана да промени веднъж взетото си решение. Ако леля Брус бе пожелала петстотин лири в брой, тя щеше да получи петстотин лири в брой или нямаше да има сватбени камбани за полицая Макмърдо. И тъй като Джони не притежаваше петстотин лири, положението носеше всички белези на задънената улица. Затова не би било пресилено да се каже, че когато лорд Икнъм позвъни на входната врата на Хамър Лодж и бе пуснат да влезе от приятеля си Албърт Пийсмарч, макар цилиндърът му да бе накривен, а походката както винаги бойка, неговият дух бе потопен в траур.

Икономите биват три размера: голям, малък и среден. Албърт Пийсмарч беше от малките. Възнисък и пълен за ръста си, той имаше кръгло като погача лице, в което подобно на зрънца касис бяха посадени две кафяви очички. Един придирчив критик, виждайки, както всички придирчиви критици, само отрицателната страна, би отбелязал пълната липса в тези очи на нещо, напомнящо проблясък на човешки разум, ала за всички останали този факт се компенсираше с лихва от тяхната доброта и честност. Приятелите от неговия кръг, макар и да не се обръщаха към него, когато искаха някой да им обясни теорията на Айнщайн за относителността, знаеха, че ако изпаднат в беда, винаги могат да разчитат на помощта му. Вярно, тази помощ почти неизменно влошаваше катастрофално положението, защото, ако имаше някакъв начин нещата да се оплескат, той даваше всичко от себе си, за да го намери, но при все това намеренията му бяха похвални, а сърцето му преливаше от благост.

Сега, щом разпозна посетителя, ликът му, обикновено носещ печата на професионална безстрастност, се разстла в гостоприемна усмивка.

— О, добър вечер, милорд.

— Здравей, Бърт. Имаш много палав вид. Нашият приятел вкъщи ли си е?

— Сър Реймънд е в кабинета си, милорд, но при него в момента има един джентълмен — някой си господин Карлайл.

— Познавам го. Вероятно в момента се опитва да му продаде рубинен пръстен. Е, щом голямата клечка е ангажирана в среща, тъкмо ще имаме време за по чашка портвайн в твоето стайче с посудата. Няма да ми се отрази зле след праха и жегата на пътуването. Нали не ти се е свършил портвайнът?

— О, не, милорд. Моля да ме последвате, милорд.

— Ще те последвам, и още как. В портвайна — рече малко по-късно лорд Икнъм — е истината, тъй да се каже. Това вероятно е имал предвид поетът, когато е писал за небесния порт. „Ако испанецът, погледне Девън, ще оставя небесния порт и с барабан ще го погна по Ламанша, както сме го гонили навремето.“ Сър Хенри Нюболт, „Барабанът на Дрейк“. Познат ли ти е? Но какви ги говоря, разбира се, че ти е познат. Десетки пъти съм те чувал да пееш тая песен край лагерния огън в добрите стари гвардейски дни.

— Винаги съм бил твърде привързан към „Барабана на Дрейк“, милорд.

— И с какъв хъс я пееше, направо искри хвърчаха! Беше като да слушаш сибирска хрътка да се залива от лай по дирите на вълк единак. Неведнъж съм си мислил, че дребните мъже почти винаги притежават дълбоки, плътни гласове. Вярвам, че лилипутите до един пеят бас. Много странно. Природният закон за компенсация, без съмнение.

— Твърде е възможно, милорд.

Лорд Икнъм, който тъкмо се канеше да отпие, свали чашата и поклати укорително глава.

— Слушай, Бърт. Отдавна ми е на ума да ти кажа за това „милорд“. Аз съм лорд, спор няма, но не е нужно непрестанно да ми го натякваш. Нека не се заблуждаваме. И двамата знаем какво са лордовете. Анахронични паразити върху тялото на обществото е най-мекото, което може да се каже за тях. Е, впечатлителен мъж като мен не обича през половин секунда да му се напомня, че е един от онези недосегаеми, които във всеки момент могат да увиснат на някой стълб или кръвта им да шурне по Парк Лейн 9 9 Булевард в центъра на Лондон, на който се намират домовете на много благородници. — Б.пр. . Не би ли могъл наместо това да употребиш нещо по-свойско и не така нараняващо чувствата ми?

— Ще ми бъде трудно да се обръщам към ваше благородие просто с „Икнъм“.

— Мислех си за „Фреди“.

— О, не, милорд.

— Тогава какво ще кажеш за „старче“ или „наборе“?

— Невъзможно, милорд. Дали ще имате нещо против „господин И“?

— Идеалното решение. Е, Бърт, как са нещата тук? Няма особено подобрение, доколкото разбирам от писмата ти. Нашият общ приятел май е все така дръпнат в отношението си към своята плът и кръв, а?