П. Удхаус - Има нещо гнило в Бландингс

— Какво се е случило?

— Вашият брат Галахад… — Лорд Тилбъри се задави. — Вижте това — рече той и й подаде писмото с вида на човек, който бърза да се освободи от пепелянка. Лейди Джулия го прегледа с вял интерес. — Това е чудовищно. Възмутително. Той прие договора и е длъжен да го изпълни. Или най-малкото, поне от елементарно благоприличие, да даде някакво обяснение защо се държи по такъв нечувано коварен и неетичен начин. Но прави ли го той? Къде ти! Обяснения? От умрял писмо. Извинения? Съжаления? Трай, коньо. Той просто „решава да не издава“. През всичките си трийсет години като…

Лейди Джулия открай време не бе добър слушател.

— Странно — каза тя, като върна писмото. — Но брат ми Галахад е човек, който се движи по неведоми пътища в своите начинания. Напълно непредсказуем. Аз знаех, че пише книга, разбира се, но нямам никаква представа на какво се дължи тази внезапна промяна в плановете му. Вероятно някой херцог, който не е искал да се види в главата „Британски благородници, в чиято компания съм бил изхвърлян от кръчми с шут отзад“, го е заплашил, че ще му отреже главата с тъп нож.

— Небеса!

— Или някой виконт с гузна съвест. А може и да е баронет. „Автор на светски мемоари, пречукан от баронет“ — от това би излязло добро заглавие за вашите вестници.

— Намирам шегите за неуместни.

— Както и да е, драги човече, не виждам защо трябва да си го изкарвате на мен. Не съм отговорна за ексцентричностите на брат си Галахад. Аз съм само една беззащитна вдовица, която се опитва да изкопчи каква да е службица за единствената си сиротна рожба. И като си дойдохме на думата, доколкото разбирам от вашите реплики, вие не възнамерявате да включите Рони в журналистическото братство?

Корпусът на лорд Тилбъри се раздруса из основи. В очите му лумна гибелен пламък. Оголената човешка природа рядко се отличава с мекота.

— Аз абсолютно, категорично, окончателно и веднъж завинаги отказвам да наема вашия син на каквато и да било длъжност в Тилбъри Хаус.

— Какво пък, това е прям отговор на прям въпрос и, както изглежда, приключва разговора. — Лейди Джулия се изправи. — Много жалко, че Гали е решил да ви подложи динена кора — рече мило тя. — Ще изгубите куп пари по всяка вероятност. Тия откровени книги с мемоари са същински златни мини. Научих, че „Шейсет години на границата на приличието в Мейфеър“ на лейди Уенслидейл е стигнала стохиляден тираж. А доколкото познавам Гали, мога да се обзаложа, че е започнал да си спомня оттам, откъдето старата Джейн Уенслидейл е свършила. Е, приятен ден, лорд Тилбъри. Радвам се, че се видяхме отново.

Вратата се затвори. Собственикът на „Мамут“ остана да седи, вперил пред себе си незрящи очи, терзан от агония тъй остра, че не можеше да изрече дори „Небеса!“

Спазмът отшумя. Животът постепенно се завръщаше във вцепенените форми. Би било пресилено да се каже, че лорд Тилбъри бе дошъл на себе си, но поне основните му функции се възобновиха. Макар люта болка да разкъсваше изтерзания лоб, задълженията си бяха задължения. Подобно на болник, посягащ към чашата с липовия чай, той протегна трепереща ръка и улови наново „Весели звънчета“.

И тук би било уместно да го оставим — един добър човек, укрепващ духа си с живителни глътки от извора на благотворната литература. Но не му било писано на този радостен завършек. За сетен път предстоеше да се докаже, че това не бе щастливата сутрин на лорд Тилбъри. Едва се бе захванал да чете, когато очите му изведнъж изскочиха от своите гнезда, силна конвулсия сгърчи за пореден път корпулентното му тяло, а от полуотворената уста се разнесе звучен хрип. Явно подала се измежду страниците змия го бе клъвнала под брадичката.

И това бе странно, тъй като „Весели звънчета“ беше вестник, по правило непредизвикващ разразяване на бурни емоции. Умело редактиран от добре известния автор за младежта преподобния Обри Селик, той неизменно се придържаше към трезвия умерен тон. Редакционната му страница в частност бе образец за безпристрастна сдържаност. И все пак тъкмо тази редакционна страница бе накарала кръвното налягане на лорд Тилбъри да достигне олимпийски висоти.

Мина му през ума, че може би нервното напрежение се е отразило на зрителните му способности. Той премигна и погледна повторно.

Не, всичко си беше точно както и преди.

Е, как сте, мили мои сладурчета? Слушате бавачката и си ядете спанака като храбри малки мъжлета? Само така. Знам, че тоя буламач има вкус на мръсни чорапи, но упорито се твърди, че в него се съдържало желязо, а тъкмо то кара космите по гърдите да растат и да се къдрят.