П. Удхаус - На тати момчето

Погледът, хвърлен към часовника, решил въпроса. Вече изоставал от графика си и ако имал намерение да посрещне госпожа Бинго в дванайсет и пет, трябвало незабавно да потегли за гарата.

— Това, Коркър — обърнал се той към иконома, — силно усложнява нещата. След десет минути трябва да съм на гарата, а обстоятелствата са недвусмислени — ако господин Просър бъде събуден рязко, нищо чудно да се вкисне. По-добре да го оставим да си отспи. Затова ето какво предлагам. Ще оставя бебето на пода до него, така че като дойде на себе си, да се запознаят, а на връщане ще намина да си го прибера.

— Много добре, сър.

— Сега слушай: първото нещо, което господин Просър ще направи, след като се събуди и открие, че къщата му гъмжи от противоестествени форми на живот, ще бъде да ти позвъни и да поиска обяснение. А ти ще му отговориш: „Това е вашият кръщелник, сър“. Дали няма да можеш да изстискаш от себе си едно „мъничко кръщелниче“?

— Не, сър.

— Така и предполагах. Въпреки това схвана сценария, нали? Добре. Чудесно. До скоро виждане.

Влакът от Дройтуич тъкмо спирал, когато Бинго скочил на платформата, и само след минутка съзрял слизащата от него госпожа Бинго, която крепяла майка си. Старата дама все още имала доста раздрусай вид, но вярната съпруга я зарязала, щом зърнала своята любов, и я пуснала временно да се оправя както намери за добре. Самата тя се метнала в обятията на Бинго.

— Бинго, любов моя!

— Роузи, слънце мое единствено!

— Колко се радвам, че съм пак с теб! Имам чувството, че ме е нямало години… Къде е Олджи?

— Оставих го при Уфи Просър. Кръстника му, нали го знаеш? Имах няколко свободни минутки, преди да дойда да те посрещна, та наминах да видя стария Уфи. Той се захласна по детето и отказа да го пусне. Затова се разбрахме да си го прибера на връщане.

— Ясно. Тогава най-добре да те взема оттам, след като изпратя мама до апартамента й. Тя хич не е добре.

— Да, има вид на жена, попрекалила с концентратите — хвърлил Бинго доволен поглед към тъща си, която тъкмо се подпирала на един минаващ носач. — Колкото по-скоро я откараш на кални бани, толкова по-добре. Е, значи, се разбрахме. Ще се видим при Уфи.

— Той къде живее?

— В „Блоксъм Маншънс“ на Парк Лейн.

— Ще дойда, щом се освободя. Ах, да, Бинго, миличък внесе ли десетте лири на Олджи?

Бинго се плеснал по челото.

— Брей, дявол да го вземе! Така се зарадвах, че ще те видя, любов моя, че съвсем ми изхвърча от главата! Нищо — заедно ще свършим тази работа, щом си тръгнем от Уфи.

Дръзки думи, разбира се, и докато пътувал към „Блоксъм Маншънс“, в душата му неочаквано се промъкнало едно тревожно съмнение дали е оправдана увереността му, че Уфи ще развърже кесията. Когато кроял плана, в който Олджърнън Обри служел като средство за размекване, Бинго бил убеден, че грешка не може да се получи. На сър Ейлмър Молевърър му потрябвали само пет минути в компанията на малкото кръщелниче, за да заструи от него човещина. Затова Бинго оправдано очаквал същото от Уфи. Но ето че някаква вледеняваща неувереност се зараждала в гърдите му и при това се усилвала с всяка крачка.

Чак сега се сетил, че Олджърнън Обри ще трябва да се пребори с доста по-тежък случай от бебето в „Мънички пръстенца“. Сър Ейлмър Молевърър водел здравословен селски живот сред природата — скачал рано-рано от леглото и здравата похапвал. Доколкото Бинго си спомнял, и дума нямало споменатата за сутрешен махмурлук. Докато Уфи, както личало, щял да посрещне новия ден с първокачествен махмурлук. Всичко зависело, заключил Бинго, от това как въпросният махмурлук ще въздейства на човещината на един кръстник.

Затова нищо чудно, че имал доста напрегнат вид, когато попитал отворилия вратата Коркър „какво ново“.

— Нещо ново, Коркър?

— И да, и не, сър.

— Какво значи това? Позвънили ти господин Просър?

— Не, сър.

— Значи, още спи?

— Не, сър.

— Нали току-що каза, че не ти е звънял?

— Да, сър. Но само преди минута го чух да пищи.

— Изпищя, казваш?

— Да, сър. Пронизващ слуха вопъл, свидетелстващ за силно душевно сътресение. Напомни ми в много отношения писъка, който той нададе на първи януари тази година, когато рано сутринта му се стори — неоснователно, — че е съзрял в гостната розов слон.

Бинго смръщил вежди.

— Това не ми харесва.

— И господин Просър не беше във възторг от розовия слон, сър.

— Имах предвид, че не ми харесва развитието на настоящите събития. Ти си светски човек, Крокър, и знаеш не по-зле от мен, че кръстниците не пищят истерично при среща с кръщелниците си, освен ако нямат много уважителна причина. Смятам за най-целесъобразно да хвърля едно око.