Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Няма да им навреди, мислеше си Керкорян по пътя за вкъщи. Лесно им беше на младите в днешно време. Сигурно нищо особено нямаше да се случи, но младежите щяха да натрупат известен опит. На другия ден около обяд те се върнаха уморени, небръснати, но ликуващи. Керкорян поразен изслуша разказа им. Микробусът пристигнал навреме и взел американците. Водачът им бил облечен в цивилни дрехи, но определено приличал на военен, при това — руснак. Вместо към ловната хижа, микробусът с петимата американци се отправил обратно към Белград, а после свил към военновъздушната база Батайница. Не показали никакви паспорти на портала. Водачът извадил от вътрешния си джоб пропуски и те спокойно преминали бариерата.

Керкорян познаваше Батайница. Това беше голяма военновъздушна база, на двадесетина километра северозападно от Белград и определено извън туристическите маршрути на американците. Освен другите неща, тя даваше подслон на постоянния поток от съветски военни транспортни самолети, които снабдяваха и обслужваха многочислената група от съветски военни съветници в Югославия. Това означаваше, че в базата е настанен и съветски инженерен екип, а един от руснаците, който контролираше товарите, работеше за него. Десет часа по-късно Керкорян изпрати доклад „светкавица“ до Ясенево, където се намираше Първо Главно Управление на КГБ, отделът за външен шпионаж. Докладът бе предаден направо на заместник-началника на ПГУ, генерал Вадим Кирпиченко, който направи няколко запитвания в страната, и разширеният и допълнен доклад беше изпратен лично на председателя на КГБ, генерал Крючков.

Керкорян докладваше, че петимата американци от микробуса са били ескортирани до транспортен самолет Ан 42, току-що пристигнал с товар от Одеса, който незабавно излетял в обратна посока. В следващия си доклад резидентът от Белград съобщаваше, че двадесет и четири часа по-късно американците са се върнали по същия начин, прекарали още една нощ в хотел „Петроварадин“ и напуснали заедно Югославия, без да ударят дори един-единствен глиган. Керкорян получи похвала за проявената бдителност.

Август

Маранята беше обгърнала Коста дел Сол като пелена. Долу по плажовете милиони туристи се обръщаха от една страна на друга като пържоли на скара, мажеха се с плажни масла и храбро се препичаха в стремежа си да добият наситено-кафяв тен за двете си скъпоценни седмици, но твърде често просто се зачервяваха като варени раци. Слънцето бе нажежило бледата синева на небето до бяло и дори морският бриз беше стихнал до едва осезаем полъх.

Огромният каменен зъб на Гибралтар стърчеше и проблясваше в трептящия от жега въздух; бетонните склонове на изкуствените водоуловители, изградени от Кралските инженери, за да пълнят подземните цистерни, изпъкваха като петно от проказа върху гладкото тяло на скалата. Въздухът над хълмовете зад плажа Казарес беше малко по-хладен; истинската прохлада настъпваше само при зазоряване и малко преди залез слънце, затова лозарите от Алкантара дел Рио ставаха сутрин в четири часа, за да спечелят шест часа за работа преди слънцето да ги прогони на сянка. След като обядваха, те се отдаваха на традиционната в Испания следобедна дрямка зад дебелите, хладни, варосани стени на къщите си докъм пет, а след това продължаваха да работят до смрачаване.

Гроздовите зърна зрееха под лъчите на слънцето и се изпълваха със сок. До реколтата все още имаше време, но тази година тя щеше да бъде добра. В бара си Антонио поднесе обичайната гарафа с вино на чужденеца и разцъфна в усмивка.

— Sera bien, la cosecha? 8 8 Добра ли е реколтата? (исп.) — попита той.

— Да — отговори усмихнато високият мъж — тази година реколтата ще бъде много добра. Ще можем да си плащаме сметките в бара.

Антонио избухна в смях. Всички знаеха, че чужденецът е собственик на земята си и винаги плаща в брой.

Две седмици по-късно Михаил Сергеевич Горбачов не беше в настроение да се шегува. Въпреки че беше известен като човек сърдечен, с добро чувство за хумор и умение да предразполага подчинените си, той беше в състояние лесно да избухне, както когато от Запад повдигаха въпроси за човешките права, така и когато се почувстваше предаден от свои хора. Той седеше зад бюрото си на седмия и последен етаж в сградата на Централния комитет на Новая площадь, втренчил гневен поглед в докладите, разпръснати пред него.

Стаята е дълга 18 и широка 6 метра, а бюрото на Генералния секретар е разположено в далечния край срещу вратата. Той седи с гръб към стената; от лявата му страна са прозорците, обърнати към площада, над които се спускат дантелени завеси от светлобежов велур. В средата на стаята, по цялата й дължина, се намира обичайната в такива случаи заседателна маса.