Фредерик Форсайт - Шепнещ вятър

Извадиха дебели шуби, подплатени с агнешка кожа, и ги облякоха. Събраха съчки и запалиха огън. По предложение на шерифа Брадок, синът му и останалите му трима телохранители направиха лагера си на стотина метра от тях.

Не бяха имали намерение да пренощуват толкова високо на платото. Не си носеха завивки й храна. Седяха на конските чулове около огъня и вечеряха с блокчета шоколад. Шериф Люис се взираше в пламъците.

— Какво ще правиш утре, Пол? — попита Том Бароу.

— Ще продължа към върха сам. Без оръжие. Ще вдигна бяло знаме и ще взема високоговорителя. Ще се опитам да го уговоря да слезе заедно с момичето.

— Може да е опасно. Той е диво хлапе — предупреди го лесничеят.

— Днес той можеше да убие трима души — замислено отвърна шерифът. — Можеше, но не го направи. Трябва да разбере, че при тази обсада няма как да защитава момичето. Предполагам, че няма да застреля полицай с бяло знаме. Първо ще ме изслуша. Струва си да опитам.

Леден мрак обгърна планината. Като теглеше, буташе и умоляваше Роузбъд, Бен Крейг измина последния преход до скалния перваз пред пещерата. Кобилата спря разтреперана, с мътен поглед. Той свали момичето от гърба й.

Следотърсачът даде знак на Шепнещ вятър да влезе в пещерата, развърза бизонската кожа и я разгъна. Взе колчана с останалите две стрели и пушката, свали лъка от гърба си и ги остави наблизо. Накрая разкопча ремъка и свали седлото.

Облекчена от товара си, Роузбъд направи няколко крачки към нискораслите дръвчета и сухите храсти. Задните й крака поддадоха и тя седна по задница. После се подгънаха и предните й крака и животното се претърколи настрани.

Крейг коленичи до главата й, взе я в скута си и започна да я гали по муцуната. Тя тихо изцвили и след миг храброто й сърце спря.

Младежът също умираше от умора. Не беше спал две денонощия, не бе слагал почти нищо в уста и беше яздил и вървял близо сто и петдесет километра. Но му оставаше още работа и той се насили да се изправи.

Отиде до ръба на скалния перваз, погледна надолу и видя на север двата лагерни огъня на преследвачите си. Наряза клони и фиданки от мястото, където бе седял старецът, и запали огън. Пламъците осветиха перваза, пещерата и облечената в бяла коприна фигура на единственото момиче, което беше обичал и щеше да обича.

Той приготви вечеря от храната, която носеше от форта. Двамата седнаха един до друг на кожата и за пръв и последен път ядоха заедно.

Знаеше, че без кон преследването е почти свършило. Ала старият търсач на видения му беше обещал, че момичето ще стане негова жена, бе му казал, че такава е волята на Вездесъщия дух.

Разговорът между уморените мъже на платото утихна. Те седяха в мълчание, с лица, огрени от пламъците, и се взираха в огъня.

Тишината в редкия въздух бе абсолютна. От върха повя лек ветрец, но не я смути. После се разнесе вик.

Донесен от планинския вятър, той стигна до тях в нощния мрак. Протяжен и ясен, вик на млада жена.

Не вик на болка или мъка, а онзи пресеклив, заглъхващ вик на човек в такъв екстаз, че не се поддава на описание или повторение.

Заместник-шерифите се спогледаха, после сведоха глави и шерифът видя, че раменете им се разтърсват.

На сто метра от тях Бил Брадок се изправи. Другите се опитваха да не срещат очите му. Той се втренчи във върха с лице, представляващо маска на ярост и омраза.

В полунощ температурата започна да пада. Мъжете отначало помислиха, че просто става по-студено заради голямата височина и рядката атмосфера, затрепериха и се увиха в шубите си. Ала студът проникваше през дънките им и те се примъкнаха по-близо до огъня.

Температурата стигна до нулата и продължи да пада. Заместник-шерифите погледнаха към небето и видяха, че се трупат гъсти облаци, които скриха върха от поглед. Високо на склона на Риъргард блещукаше далечен огън, после изчезна.

Мъжете бяха от Монтана и бяха свикнали с лютите зими, но още бе едва краят на октомври. В един часа лесничеите прецениха, че е двадесет градуса под нулата. В два всички бяха на крака, вече и не мислеха за сън и потропваха с крака, за да поддържат кръвообращението си, духаха в шепите си и носеха още дърва за огъня, но без резултат. Заваляха първите снежинки — изсъскваха над пламъците и се стопяваха.

Старшият лесничей отиде при шериф Люис.

— Двамата с Кал смятаме, че трябва да се върнем в парка „Къстър“ — каза той. Зъбите му тракаха.

— Там по-топло ли ще е?

— Може би.

— Какво става, по дяволите?