Фредерик Форсайт - Шепнещ вятър

Една неделя, седмица преди началото на учебната година, Линда се качи на туристически автобус от центъра на града и слезе на последната спирка. Крейг като че ли знаеше, че тя ще дойде. Чакаше на плаца, както всеки ден. Роузбъд беше оседлана.

Помогна й да се качи зад него и поеха към прерията. Кобилата знаеше пътя до потока. Слязоха до водата и той й разказа, че родителите му умрели, когато бил малък, и един планинец го отгледал като свой син. Обясни й, че вместо книги и карти е изучавал следите на всяко диво животно, звуците на всяка птица, силуета и характера на всяко дърво.

Тя му каза, че нейният живот бил съвсем различен, обикновен и удобен, планиран до последната подробност. Че годеникът й бил младеж от добро и невероятно богато семейство и можел да й даде всичко нужно на една жена — така казвала майка й. Затова нямало смисъл…

И тогава Бен я целуна. Линда се опита да го отблъсне, ала когато устните им се срещнаха, силата напусна ръцете й и те безпомощно обгърнаха шията му.

Устата му не миришеше на алкохол и пури като на годеника й. Той не опипваше тялото й. Момичето вдиша миризмата му: еленова кожа, дим, борове.

Тя рязко се отскубна от него и закрачи обратно към форта. Крейг я последва, но повече не я докосна. Роузбъд тръгна след тях.

— Остани при мен, Шепнещ вятър.

— Не мога.

— Ние сме предопределени един за друг. Много отдавна.

— Не мога да ти отговоря. Трябва да помисля. Това е лудост. Аз съм сгодена.

— Кажи му, че ще трябва да почака.

— Невъзможно.

От портата излизаше фургон — отиваше към паркинга. Линда го настигна и се качи. Бен Крейг яхна Роузбъд и пое след фургона.

На паркинга пътниците слязоха и се качиха на автобуса си.

— Шепнещ вятър! — извика той. — Ще се върнеш ли?

— Не мога. Ще се омъжа за друг.

Няколко възрастни жени навъсено изгледаха младия конник с див вид, който очевидно досаждаше на хубавото момиче. Пневматичните врати изсъскаха и се затвориха и шофьорът запали двигателя.

Роузбъд уплашено изцвили и се изправи на задните си крака. Автобусът потегли и набра скорост по черния път, който щеше да го отведе до асфалтовата магистрала. Крейг пришпори кобилата и препусна след него.

Животното се ужасяваше от чудовището до себе си и нервно пръхтеше. Вятърът се усили. Пътниците в автобуса чуха вик.

— Шепнещ вятър! Ела с мен в планината и бъди моя жена!

Шофьорът погледна в огледалото, видя разширените ноздри и диво облещените очи на коня и натисна газта. Автобусът заподскача по неравната повърхност. Няколко жени изпищяха и притиснаха пълничките си дечица към себе си. Линда Пикет се изправи от мястото си и отвори прозореца.

Автобусът бавно изпреварваше препускащата кобила. Роузбъд бе обзета от паника, ала вярваше на силните колене, които притискаха ребрата й. През прозореца се показа тъмнокоса глава. Вятърът донесе отговора й до него.

— Да, Бен Крейг, ще дойда.

Ездачът дръпна юздите и изчезна в облак прах.

Тя внимателно написа писмото. Не искаше да го разгневи, вече го бе виждала разярен, а само да му обясни положението. Остана доволна едва на четвъртия опит. Подписа го и го прати. Цяла седмица не се случи нищо. После дойде срещата.

Майкъл Пикет беше стълб на своето общество, президент на Фермерската банка в Билингс. Започнал като скромен касиер точно преди Пърл Харбър, той се бе издигнал до заместник-управител. Упоритата му и съвестна работа привлече вниманието на основателя и собственик на банката, стар ерген без роднини.

При пенсионирането си този господин предложи да продаде банката си на Майкъл Пикет. Искаше някой да продължи неговата традиция. Пикет взе заеми и я купи. След време изплати повечето си задължения. Ала в края на шестдесетте години започнаха да се появяват проблеми — надхвърляне на лимитите, пресрочени плащания, лоши дългове. Пикет беше принуден да продава акции на пазара. Кризата бе преодоляна и ликвидността — възстановена.

Една седмица след получаването на писмото на дъщеря му господин Пикет не беше поканен, а повикан на среща с бащата на годеника в неговия дом, внушително ранчо на брега на Йелоустоун югозападно от Билингс. По време на годежа се бяха видели там, но в трапезарията.

Въведоха банкера в огромен кабинет с под от полирани дъски, скъпа ламперия и многобройни дипломи и животински глави по стените. Мъжът зад скъпото бюро не се изправи да го посрещне, а посочи единствения свободен стол пред себе си. Когато господин Пикет седна, домакинът мълчаливо впери поглед в него. Банкерът се смути. Струваше му се, че знае какъв е проблемът.